Селест зърна страха върху лицето му и попита:
— Какво виждаш, Джоуи?
— Дупки от пирони.
– Нищо няма.
— Кървят.
— На ръцете ми им няма нищо.
— Не можеш да го видиш, но трябва да ми се довериш.
Той докосна дланта й. После вдигна ръка и върхът на прьста му блестеше от кръвта и.
— Аз мога да видя. Мога да усетя. За мен е ужасяващо истинско.
Джоуи вдигна поглед към Селест и видя, че се е втренчила в окървавения му пръст.
— Ти… ти сигурно си се порязал.
— Можеш ли да я видиш?
— На пръста ти — потвърди тя с треперещ глас.
— А на ръката, си?
Тя поклати глава.
— На ръката ми няма нищо.
Джоуи докосна дланта и с друг пръст. Отново се изцапа с кръвта и.
— Виждам я — промълви тя, треперейки. — На двата пръста. Превръщането.
Видението за кръвта по ръцете и като по чудо се материализираше чрез докосването му.
С лявата си ръка Селест докосна дланта на дясната, ала пръстите и не се окървавиха.
По радиото Джим Крос, все още жив, пееше „Време в бутилка“.
— Може би не можеш да прозреш съдбата си чрез собствените си очи — замисли се Джоуи. — Никой от нас не може. Но някак… чрез мен… чрез докосваното ми, знам ли… може би това е знак за теб.
Джоуи отново докосна нежно дланта и и този път пръстът му се навлажни с кръвта и.
— Знак — повтори като ехо тя, без да съзнава напълно какво се случва.
— Значи ще ми повярваш. Знакът е, за да ми повярваш. Защото ако не ми вярваш, няма да мога да ти помогна. А ако не помогна на теб, няма да помогна и на себе си.
— Твоето докосване — прошепна Селест, вземайки ръката му в своите. — Твоето докосване — повтори и го погледна в очите. — Джоуи… какво ще ми се случи… какво щеше да ми се случи, ако ти не се бе появил?
— Щеше да бъдеш изнасилена — отвърна той напълно убеден в думите си, макар и да не разбираше откъде знае. - Изнасилена. Пребита. Измъчвана. Щяха да те убият.
— Мъжът в другата кола ли? — попита тя и се загледа в тъмното шосе. В гласа и се долавяше ужас, който разтърси цялото и тяло.
— Поне така мисля. Мисля… мисля, че го е правил и преди. Блондинката, увита в мушама.
— Страх ме е.
— Имаме шанс.
— Още не си ми обяснил. Не си ми казал нищо. Ами шевролета, който си мислеше, че караш… ами това, че си на четирийсет?
Селест пусна ръката му, която се бе изцапала от кръвта й.
Джоуи се избърса в дънките си. Насочи фенерчето към дланите и и рече:
— Раните се влошават. Съдбата, провидението, наричай го както искаш, се бори за своето.
— Значи той се връща, така ли?
— Не знам. Може би. Някак… докато се движим, сме в безопасност. Раните се затварят и почват да избледняват. Докато се движим, можем да променим нещата, имаме шанс.
Той угаси фенера и и го върна. Спусна ръчната и се върна на пътя.
— Може би не трябва да се насочваме натам, дето тръгна той. Може би трябва да се върнем назад, на шосето, да отидем в Ашървил или някъде другаде, където и да е, само по далеч от онзи.
— Мисля, че това ще е краят ни. Ако избягаме… ако поемем по грешния път, както направих аз преди… Тогава небесата няма да имат милост към нас. Може би трябва да потърсим помощ.
— И кой ще ни повярва?
— Може би ще видят… ръцете ми. Или кръвта по пръстите ти, когато ме докосваш.
— Няма да стане. Само ти и аз сме. Сами срещу всичко.
— Срещу всичко — замисли се тя.
— Срещу този мъж, срещу съдбата, която щеше да те сполети, ако не бях завил по пътя за града — срещу съдбата, която те сполетя, когато поех по другата магистрала преди години. Сами сме срещу времето и бъдещето и сами ще понесем всичко, което се е устремило към нас като лавина.
— Какво ще правим?
— Не знам. Да го търсим ли? Да се изправим ли лице в лице с него? Просто трябва да я караме полека… да правим онова, което ни изглежда правилно минута след минута, час след час...
— Колко време ще трябва… да правим правилното нещо, каквото и да е то, нещото, което ще направи промяната постоянна?
— Не знам. Може би до сутринта. Онова, което се случи онази нощ, се случи в мрака. Може би единственото, което трябва да поправя, е случилото се с теб и ако те запазим жива и здрава, ако издържим до изгрева, може би тогава промяната ще е завинаги.
Гумите преминаха през дълбоките локви по провинциалното шосе и от двете страни на колата като ангелски криле се надигнаха високи стълбове бяла вода.
— Каква е „онази нощ“, за която непрекъснато говориш?
Селест сграбчи фенерчето в скута си, сякаш уплашена, че нещо чудовищно може да изскочи от мрака и да се нахвърли върху мустанга, някакво ужасяващо същество, което щеше да се изплаши от лъча на фенерчето и да избяга.