Докато караха по пътя към почти мъртвото градче Коъл Вали, Джоуи Шанън рече:
— Сутринта, когато се събудих, бях на четирийсет години; пияница без бъдеще. Същата тази сутрин стоях край гроба на баща си със знанието, че разбих сърцето му, неговото и на мама…
Селест слушаше унесено, вярвайки във всяка дума заради знака, който и бяха дали и който и разкри, че светът има измерения, недостижими за нейните сетива.
9
Радиото продължаваше да бълва: „Една от тези нощи“ на „Ийгьлс“, „Кога ще ме обичаш“ на Ронстад, „Розалита“ на Спрингстийн — все нови хитове, макар че Джоуи вече ги беше слушал двайсет години по време на непрекъснатите си местения из Щатите.
Докато умуваше над последните събития — след като срещна Селест на пътя, стигнаха върха на хълма над Коъл Вали, Джоуи отби край пътя, макар и да знаеше, че не трябва много да се бавят, за да не рискуват мозайката на съдбата да започне да се подрежда и да завърши с убийството на Селест и с неговото завръщане в реалния свят.
Коъл Вали беше по-скоро селце, отколкото град. Дори и преди ненаситните пожари да погълнат подземните тунели, там живееха не повече от петстотин души. Простички къщи с обикновени, насмолени покриви. Дворчета с цъфтящи божури и китни боровинкови храсти през лятото, които заспиваха под меки снежни одеяла през зимата. А пролетта обсипваше дряновите дръвчета с бели и розови цветове. Имаше и малък клон на Първа национална банка. Пожарната разполагаше с един-единствен камион и в нея работеха само доброволци. „Кръчмата на Полански“ приветстваше клиентите си с бира и уиски и не предлагаше коктейли, а на бара държаха буркани с мариновани яйца и лютиви наденички в пикантен сос. Имаше един смесен магазин, една бензиностанция и едно малко основно училище.
Градът не бе достатъчно голям, че да има улично осветление, ала преди правителството най-накрая да се размърда, и да започне да изселва хората и да събаря къщите им срещу определени компенсации, Коъл Вали сам започна да произвежда меко сияние в уютното си ложе сред планините, обгърнати от нощта. Сега всички магазинчета и работилнички бяха затворени. Лампите в камбанарията на църквата бяха загасени. Светлинки се виждаха само в три къщи, но и те щяха да угаснат завинаги, когато последните жители си заминеха преди Деня на благодарността.
В далечния край на града над земята се пръсна оранжев блясък, един от огньовете в подземния лабиринт почти беше излязъл на повьрхността, ала внезапно утихна. Явно горещият подземен ад там изскачаше на повърхността, докато в останалата част от града все още бе скрит под къщите и напуканите улици.
— Той дали е там долу? — попита Селест, сякаш Джоуи беше ясновидец и можеше да прозре местонахождението на непознатия им врат.
Виденията, които Джоуи имаше обаче, бяха извън неговия контрол и бяха прекалено загадъчни, за да му посочат бърлогата на убиеца. Освен това подозираше, че цялата тази работа с втория шанс се случва, за да може да направи избор — правилен или погрешен, разчитайки единствено на собствената си мъдрост, преценка и смелост. Коъл Вали беше неговото изпитание. Нямаше да има ангел-хранител; който да шепне напътствия в ухото му или да се изпречи пред него на пътя на свистящ куршум, разсичащ сенките.
— Може и да е минал през града, без да спира — обясни Джоуи. — Може да е отишъл на Блек Холоу и оттам на магистралата за Пенсилвания. Обикновено по този път се връщах в колежа. Но… мисля, че той е някъде там долу. И ни чака.
— Нас ли?
— Мен ме изчака на шосето. Просто спря и изчака, за да види дали ще го последвам.
— Но защо ще го прави?
Джоуи подозираше, че знае отговора и на този въпрос. Усещаше знанието, потиснато, впило остри зъби в ума му, върлуващо като акула из океана на подсъзнанието и неспособно да изплува на повърхността. То щеше да се извиси над мрачните дълбини и да дойде за Джоуи тъкмо когато най-малко го очакваше.
— Рано или късно ще разберем — отвърна той.
Беше убеден, че сблъсъкът е неизбежен. Двамата със Селест бяха приковани от безмилостното гравитационно поле на черната дупка, която ги всмукваше и ги дърпаше, за да се озоват най-накрая пред ужасната истина.
В далечния край на града блясъкът от отворената гореща яма запулсира още по-силно. Потоци от бели и медночервени искри изригнаха от земята като огромен рояк светулки, прогонени толкова яростно, че стигнаха чак до дъждовните небеса, преди да угаснат.
Уплашен, че неприятното усещане в стомаха му скоро ще се превърне в слабост, Джоуи загаси лампичката и потегли към осиротелия град.
— Ще отидем право у дома — каза Селест.