— Не знаем дали е правилно.
— Но защо не?
— Може би идеята не е добра.
— При нашите ще сме в безопасност.
— Идеята не е просто да сме в безопасност.
— Тогава каква е идеята?
— Да те запазим жива и здрава.
— Все тая.
— И да го спрем.
— Да го спрем ли? Убиеца?
— Изглежда логично. Искам да кажа — как може да има изкупление, ако просто обърна гръб на злото и се скрия? Твоето спасяване сигурно е само половината от това, което трябва да направя. Да спра него е другата половина.
— Пак става прекалено мистично. Кога ще повикаме и екзорсист и ще започнем да пръскаме наоколо със светена вода?
— Това е положението. Не мога да го променя.
— Чуй ме, Джоуи, ето какво е логично — баща ми има цял шкаф с ловни пушки. Ето това ни трябва на нас.
— Ами какво ще стане, ако отиването у вас само го привлече там? Може би вашите ще са в безопасност, когато не си наоколо, може дори да не се сети за тях.
— Господи, колко е ненормална тази работа — ядоса се Селест. — И знай, че не ругая често или напразно.
— Дъщерята на директора — пошегува се Джоуи.
— Точно така.
— Между другото онова, което каза за себе си преди, малко, не е истина.
— А? Какво съм казала?
— Не си загубенячка.
— Добре тогава.
— Ти си красива.
— Аз съм просто една средностатистическа Оливия Нютън-Джон — саркастично изрече тя.
— И имаш добро сърце — прекалено добро, че да пожелаеш да промениш съдбата и бъдещето си с цената на живота на родителите си. Селест помълча сред рева на пречистващия дъжд, сетне отвърна:
— Не. Не, мили Боже, не желая това. Но ще ни отнеме съвсем малко време да влезем в кабинета и да заредим пушките.
— Всичко, което правим тази нощ, всяко наше решение, ще има необратими последици. Това щеше да бъде така дори и нощта да не беше толкова необикновена. Бях го забравил преди време — винаги има някакви последици — и платих страшно висока цена за забравата. А тази нощ правилният избор е по важен от всякога.
Докато се спускаха от хълма и се приближаваха към града, Селест рече:
— Тогава какво да правим — да бъдем в движение и да зачакаме лавината, за която говореше, да ни помете ли?
— Ще я караме лека-полека.
— И как по-точно ще стане това? — доста раздразнено попита тя.
– Ще видим. Покажи ми ръцете си.
Тя включи фенерчето и показа първо едната, а после и другата си длан.
— Добре, сега са само тъмни синини. Няма кръв. Правим нещо правилно.
Натъкнаха се на тясна цепнатина, през която излизаше пара, и макар да нямаше пламъци, беше достатъчно, че да ги раздруса силно и да лизне колата. От подскачането жабката се отвори. Селест се стресна и завъртя фенерчето към жабката. Лъчът освети някакво стъкло в малкото отделение. Беше буркан. Бурканче. Може би преди е било пълно с фъстъчено масло или кисели краставички. Нямаше етикет. Беше пълно с мътна течност, в която плуваше нещо странно, не се виждаше точно какво, но все пак беше страшно.
— Какво е това? — попита Селест и решително, макар да бе ужасно уплашена, бръкна в жабката.
Извади бурканчето.
Повдигна го.
В розовата течност плуваха две сини очи.
10
Чакълът трополеше под гумите на форда и колата подскочи, когато премина през някаква дупка, Джоуи извърна поглед от буркана в ръцете на Селест навреме, за да види как една пощенска кутия се счупва от сблъсъка с предната броня. Мустангът се заклати по полянката пред първата къща в началото на града и спря точно преди да се забие във верандата.
Джоуи мигновено си спомни нещо от онази нощ, която вече бе преживял и през която не пое по пътя за Коъл Вали.
… кара бързо мустанга по щатското шосе в нощта с безспирен дъжд и студена суграшица, почти обезумял от желанието да избяга, сякаш го преследва изчадие от пъкъла, разкъсван е от някакво ужасно чувство. Ту се моли на Господ, ту го проклина. Стомахът му се е свил на топка, мъчат го киселини. В жабката има шишенце, с лекарство срещу киселините. Джоуи се пресяга към жабката, държейки волана с една ръка. Започва да опипва за шишенцето в жабката и… намира буркана. Гладък и хладен. Не може да разбере какво е това. Там не държи никакъв буркан. Изважда го, фаровете на движещия се насреща грамаден камион хвърлят достатъчно светлина във форда и Джоуи вижда съдържанието на буркана. Очи.
Или неволно е извъртял волана, или гумите са поднесли, защото изведнъж мустангът става напълно неуправляем. Табелата. Смразяващ кръвта, сблъсък. Главата му се блъска в страничното стъкло и то се пръсва, порязвайки челото му. Колата отскача от табелата и се блъска в мантинелата. Спира. Той бута смачканата врата и се изтъркулва навън в бурята. Трябва да се отърве от буркана, Мили Боже, да се отърве от буркана, преди някой да спре и да му помогне. Заради бурята няма много коли, но някой със сигурност ще се направи на добрия самарянин и ще спре да му помогне, когато това е последното нещо, от което има нужда. Загубил е буркана. Не. Не може да го е загубил. Заопипва истерично в колата — по пода под седалката на шофьора. Хладно стъкло. Цял е. Все още не се е разлял. Благодаря ти, Боже, благодаря ти! Изтичва с буркана в ръка и прекачва мантинелата. Отвъд земята е дива, обрасла с високи бурени. С все сила запраща буркана в тъмата. После минава време, а той все още стои край магистралата и не е сигурен как се е озовал там, объркан е. Суграшицата щипе лицето и ръцете му. Има жестоко главоболие. Докосва челото си и напипва раната. Има нужда, от лекар. Може би и от няколко шева. Градът му е познат. Може да открие болницата. Не се появи самарянин, който да спре. Това е днешният свят. Когато се връща в колата си, с облекчение открива, че тя все още се движи и че строшеният калник, не се впива в предната гума. Той ще се оправи. Ще се оправи.