Докато седеше пред верандата на къщата със счупената пощенска кутия, Джоуи осъзна, че когато е потеглил от мястото на катастрофата, напълно е забравил за буркана и за очите. Или ударът в главата бе довел до избирателна амнезия, или сам той си бе наложил да забрави. Обзе го неприятното чувство, че това, което последва, че неговата морална сила и смелост го бяха провалили.
В онази алтернативна реалност бурканът още лежеше, погребан в обраслото с бурени поле, ала тук, сега беше в ръцете на Селест. Момичето бе хвърлило фенерчето и държеше ужасния буркан с две ръце, може би уплашено, че капакът ще се разхлаби и съдържанието ще се излее в скута му. Селест блъсна вратичката на жабката и я затвори.
Задъхвайки се, хлипайки, тя обви ръце около себе си и се преви на седалката си.
— О, по дяволите, по дяволите, по дяволите! — започна да повтаря безспир.
С ярост, много по-жестока от суровите пориви на бурния вятър, който запращаше дъжда срещу предното стъкло на форда, обхванат от смут, Джоуи сграбчи волана и нямаше да се изненада, ако той се счупеше в ръцете му. Още малко и щеше да разбере истината за буркана — откъде се беше взел, чии бяха очите, какво означаваше, защо го бе изтрил от паметта си през всичките тези години. Ала все още не откриваше достатъчно сили в себе си, за да прекрачи прага и да се срещне със суровата истина, за да се пребори със страха от онова, което щеше да научи.
— Не бях аз — нещастно изрече той.
Все още обвила ръце около себе си, Селест се поклащаше на седалката си и издаваше ниски гърлени звуци от ужас и мъка.
— Не бях аз — повтори той.
Тя бавно вдигна глава.
Очите и все така молеха и разкриваха непознати дълбини на знание и воля, нехарактерни за годините и, ала сега в тях имаше и нова светлина, която тревожеше. Може би това беше нежеланото, нетърсеното знание за способността на човек да причинява зло. Тя все още си беше момичето, което качи в колата си, ала реално погледнато, вече не беше същото това момиче, а и никога нямаше да бъде отново така невинна, както я завари нощта. Селест вече не беше ученичка, не беше свенливата девойка, която се изчерви, щом си призна за увлечението по него, и по някакъв начин това си личеше.
— Не съм слагал буркана там. Не съм слагал очите в буркана. Не бях аз.
— Знам — простичко и с абсолютна убеденост, заради която той я обикна, отвърна Селест.
Момичето погледна към жабката и после отново се обърна към Джоуи.
— Не би могъл да го направиш. Не и ти, Джоуи, никога. Не си способен на подобно нещо.
Той отново се олюля, връщайки се към спомена, ала угнетителната мъка го спаси от падането в пропастта.
— Това сигурно са нейните очи.
— На блондинката в мушамата ли? — попита Селест.
— Да. А и някак ми се струва… струва ми се, че знам коя е и как е получила раните си, как е свършила мъртва с извадени очи. Но не мога да си спомня напълно.
— Малко по-рано ти ми каза, че тя не е била просто привидение, че е нещо повече от пиянска халюцинация.
— Аха. Със сигурност. Тя е спомен. Някъде, някога съм я виждал в действителност — рече Джоуи и толкова силно стисна главата си с ръце, сякаш можеше наистина да измъкне потуления в дебрите на паметта си спомен.
— Кой може да се е промъкнал в колата ти, за да сложи там буркана?
— Не знам.
— Тази нощ, преди да отпътуваш за колежа, къде беше?
— В къщи. В Ашървил. В дома на родителите си. И не съм спирал никъде по пътя.
— Мустангът в гаража ли беше паркиран?
— Нямаме гараж. Къщата… не е такава.