Докато помагаше на свещеника, Джоуи идваше в Коъл Вали на служби, когато местните църковни помощници бяха болни или заети, и знаеше как изглеждаше църквата „Сейнт Томас“ преди оскверняването й. Разпятието бе дело на тукашен дърворезбар, живял миналия век, и въпреки че изработката беше груба, Джоуи винаги се бе впечатлявал от силата, която притежаваше и която не бе присъща на повечето от професионално изработените и лакирани кръстове.
Докато се взираше в празнината на стената, той забеляза бледа безформена купчина върху олтара. От нея сякаш се разнасяше слабо сияние, ала Джоуи знаеше, че това е само зрителна измама и че въображението му играе лоши номера.
Двамата се придвижваха предпазливо към средата на залата, проверявайки скамейките отляво и отдясно, между които някой можеше да се е скрил и да дебне подходящ момент да им се нахвърли.
Църквата бе малка и можеше да побере около двеста души, ала тази нощ нямаше жива душа. Джоуи отвори вратичката към святая светих и пантите изскърцаха. Селест се поколеба, но после го последва в светилището. Вниманието и бе насочено към купчинката върху олтара, ала не обърна лъча на фенерчето към нея, очевидно също като самия Джоуи с желанието да отложи неизбежното откритие. Щом вратичката изскърца отново и се затвори зад гърбовете им, Джоуи надзърна над нея. Никой не бе влязъл след тях в църквата.
Точно пред тях беше подиумът на хора. Всичките столове, стойките за оркестъра и органът бяха изнесени.
Двамата тръгнаха покрай стената вляво от подиума. Макар че вървяха на пръсти, стъпките им отекваха глухо по дъбовия под на празната черква.
На стената имаше още електрически ключове, Джоуи ги включи и светилището се изпълни с вяла светлина, не по-ярка от онази в основната зала.
Джоуи направи знак на Селест да мине зад затворената врата в дъното и когато тя го стори, ритна вратата, както беше виждал да правят ченгетата по филмите, и се втурна през прага, замахвайки с тежкия лост. Надяваше се да изненада и да цапардоса мъжа, който може би ги очакваше вътре, обаче копелето не беше там и лостът изсвистя във въздуха.
Светлината, нахлуваща от светилището, бе достатъчна да се види, че помещението е празно. Другата врата бе отворена, когато Джоуи нахълта, но сега от течението се захлопна.
— Вече е духнал — рече Джоуи на Селест, която се бе вцепенила от ужас.
Върнаха се в светилището и се спряха на три стъпки от олтара.
Сърцето на Джоуи щеше да изхвръкне.
До него Селест простена, но не от ужас и страх, а от жал и отчаяние:
— Боже, не!
Олтарът и бродираният покров липсваха. Беше останал само пиедесталът.
Купчинката, която зърнаха още от залата, вече не беше нито бледа, нито безформена. Трупът беше извит в ембрионална поза и формите на тялото се различаваха въпреки тежката, смачкана мушама. Лицето и не се виждаше, ала от найлоновото покривало се бе измъкнал кичур руса коса. Не беше видение. Нито халюцинация. Нито дори спомен. Този път трупът беше съвсем истински.
Събитията от последните двайсет и четири часа обаче бяха разколебали Джоуи и той не вярваше напълно на зрението си. Затова попита Селест:
— И ти ли го виждаш?
— Да.
— Тялото ли?
— Да.
Той докосна дебелата мушама. Тя прошумоля под пръстите му.
Една слаба ръка, бяла като алабастър, беше отвита. В средата на дланта се виждаше дупката от пирон. Ноктите бяха изтръгнати и кръвта се беше съсирила.
Джоуи знаеше, че момичето е мъртво, и въпреки това дълбоко в сърцето си таеше слаба и ирационална надежда, че очите в бурканчето не са на блондинката, че тя може да бъде спасена заради искрицата живот, която той се надяваше, че още тлее. Коленичи и допря пръсти до китката и, търсейки дори и най-слаб пулс.
Пулс не откри, ала допирът до студената и плът го разтресе, като че бе сграбчил оголен електрически кабел, и друг спомен от нощта преди двайсет години го заслепи.
Иска само да помогне, взима куфарите и ги занася до багажника на колата, докато леденият дъжд го шиба по гърба. Отключва багажника и вдига капака, малката лампичка светва слабо като полуизгоряла свещ, притулена от рубиненочервено стъкло. Всъщност светлината е червена, защо крушката е изцапана с кръв. Миризмата на прясна кръв направо го задушава и на него му се повдига. Тя е там. Тя е там. Тя наистина е там, нищо, че е толкова неочаквано, та чак прилича на халюцинация, ала тя наистина е там, така реална като кроше в зъбите. Гола е, но е увита в полупрозрачна мушама. Лицето и не се вижда от дългата руса коса и от кръвта по мушамата. Едната и ръка не е завита и разкрива ужасна рана в средата на дланта. Сякаш се протяга умолително към него, търсейки милост и защита, които не е открила в жестоката нощ. Сърцето му блъска така силно в гърдите, че притиска дробовете му и той не може да си поеме дъх. Някъде в небесата се търкалят електрическите мълнии и той започва да се моли да го порази гръм, за да се присъедини към мъртвата блондинка, защото животът след ужасната гледка би бил непоносим, болезнен, безрадостен и безсмислен. Тогава зад гърба му някой заговаря с глас малко по-силен от ромолящата песен на дъжда и вятъра: