— Съжалявам, Джоуи. Наистина съжалявам.
Джоуи продължаваше да гледа мъртвата жена в изцапаната с кръв мушама. Мисълта за мъченията, които бе преживяла, предизвикваше гадене в стомаха му и иреизпълваше сърцето му с мъка и макар че той не знаеше коя е тя, гласът му бе дрезгав от жал към нея. Ала не можеше да стане и да и обърне гръб. Засега чувстваше, че мястото му е до нея, коленичил, защото тя заслужаваше поне малко от вниманието и сълзите му. Тази нощ Джоуи имаше нужда да бъде свидетел, в което се провали преди двайсет години.
Вече цели две десетилетия потискаше спомена за нея. В тази нощ, която повтаряше най-ужасните преживявания в живота му, русото момиче беше мъртво едва от няколко часа.
За него обаче нямаше значение дали тя е мъртва от два-три часа или от двайсет години, той пак се беше провалил и не я спаси.
— Дъждът бе понамалял, така че дори не си сложих качулката — продължаваше да разказва Джоуи. — Просто грабнах саковете на Пи Джей, взех ключовете от кухненския плот и излязох. Колата беше паркирана зад моята в края на алеята зад къщата. Сигурно мама е казала нещо на Пи Джей или той някак разбра какво става и какво правя, защото заряза татко с албумчетата и хукна след мен да ме спре. Но не стигна навреме.
Дъждът е слаб, но ужасно студен, кървавата лампичка в багажника на колата на Пи Джей се мержелее, и самият Пи Джей си стои там, все едно светът не се срива около брат му. А Джоуи пак повтаря:
— Само исках да помогна.
Пи Джей се е вторачил и за един миг на Джоуи му се иска да се поддаде на отчаяната надежда, че брат му също вижда за пръв път мъртвата жена в багажника, че и той е шокиран и че няма представа откъде се е взела. Но Пи Джей казва:
— Джоуи, чуй ме. Не е това, което си мислиш. Знам как изглежда, но не е това.
— О, Исусе, Пи Джей. Мили Боже!
Пи Джей хвърля поглед към къщата, която е само на двайсетина метра зад тях, иска да се увери, че никой от родителите им не е излязъл на верандата.
— Мога да обясня, Джоуи. Дай ми възможност, изслушай ме.
— Мъртва е, тя е мъртва.
— Знам.
— Цялата е нарязана.
— Спокойно, спокойно. Всичко е наред.
— Какво си направил? Майко мила, Пи Джей, какво си направил?
Пи Джей се приближава, пресреща го зад колата.
— Не съм направил нищо. Нищо, заради което да гния в затвора.
— Защо, Пи Джей? Не. Не се и опитвай. Не можеш… въпросът е излишен, не може да има смислено обяснение. Тя е мъртва там, вътре, мъртва и окървавена в багажника.
— По-тихо, хлапе. Стегни се — казва Пи Джей и сграбчва брат си за раменете.
Изненадващо, ала Джоуи не е отвратен от докосването.
— Не съм го извършил. Не съм я докосвал.
— Но тя е там, Пи Джей, не можеш да ме излъжеш.
Джоуи плаче. Студеният дъжд се стича по лицето му заедно със сълзите. Той продължава да плаче. Брат му леко го разтърсва за раменете.
— За кого ме взимаш, Джоуи? За Бога, за какъв ме взимаш? Аз съм по-големият ти брат, нали? Все още съм твой брат, нали? Да не си мислиш, че съм заминал за Ню Йорк и съм се превърнал в някой друг, в нещо друго, в някакво чудовище?
— Тя е там — е единственото, което Джоуи може да произнесе.
— Да, добре, там е, аз я сложих там, но не аз съм и причинил това, не съм я наранявал.
Джоуи се опитва да се отдръпне от него.
Пи Джей го стиска по-силно, притиска го към бронята, почти го натиква при мъртвата в багажника.
— Не си отивай, хлапе. Не разбивай семейството ни. Нали съм по-големият ти брат? Да не би да не ме познаваш? Да не би да не съм заставал винаги зад теб? Винаги съм ти помагал, а сега имам нужда ти да ми помогнеш, само този път.
Хлипайки, Джоуи казва:
— Не и сега, Пи Джей. Не мога да ти помогна за това. Да не си се побъркал?
Пи Джей говори бързо и отново привлича вниманието му:
– Винаги съм се грижел за теб, обичам те, братле, двамата винаги сме се изправяли заедно срещу света. Слушаш ли ме? Обичам те, Джоуи. Не го ли знаеш? — Пуска раменете на брат си и обгръща с длани лицето му, Джоуи ги усеща стегнати като менгеме над слепоочията си.