Пи Джей спира радиото и се обръща, към Джоуи, навежда се към него. Дори не мигва. Двамата са сами сред шума от дъжда, нищо не може да отклони Джоуи от хипнотичния глас на брат му:
— Моля те, хлапе, моля те. Умолявам те заради мама и татко, помисли. Недей да объркваш живота им само защото не можеш да пораснеш и в главата ти са обърканите идеи за добро и лошо на църковен помощник. Не съм наранил момичето в багажника, защо тогава да рискувам бъдещето си само за да докажа това? Представи си дори, че ме оправдаят, че съдебните заседатели открият истината и ме пуснат. Даже тогава ще има хора, които ще бъдат убедени, че съм виновен, че съм я убил. Карай, аз съм млад и образован — ще се махна оттук, ще започна нов живот някъде, където не знаят, че съм съден за убийство. Но мама и татко са на средна възраст, бедни са като църковни мишки. Няма да имат възможност да се преместят. Нямат възможностите, които ние с теб имаме. Тази четиристайна барака, която наричат къща, все пак е покрив над главите им. Единственото им богатство е тоалетната чиния, но поне винаги са имали много приятели и близки, които ги обичат. Обаче това ще се промени дори и да ме оправдаят в съда. — Железните аргументи се леят един след друг. — Подозрението ще застане между тях и приятелите им. Ще чуват шепоти… клюките ще ги преследват. Няма да могат да се преместят, защото няма да има на кого да продадат тази дупка, а дори и да я продадат, няма да вземат много. Ще останат на това място, без приятели, напълно изолирани. Да допуснем ли това, Джоуи? Да съсипем ли живота им, макар че съм невинен? Божичко, добре, направил съм грешка, като я прибрах от пътя и като не отидох при ченгетата, а вместо това я опаковах в мушамата и я набутах в багажника, но не убивай мама и татко заради мен, по-добре ме застреляй! Защото иначе точно това ще направиш, ще ги погубиш бавно и мъчително.
Джоуи не може да продума.
— Толкова е лесно да ги съсипеш, да съсипеш мен. Но още по-лесно е да постъпиш правилно, Джоуи, колкото и да не ти се вярва.
Обзет от напрежение. От смазващо напрежение. Сякаш е в бездните на океана, десет хиляди метра под морското равнище, а не тук, в колата. Налягането се покачва, изпробвайки здравината на колата. Погребва го на дъното и Джоуи има чувството, че ще избухне.
Най-сетне възвръща дар-слово и гласът му прозвучава несигурно като на малко момче:
— Не знам, Пи Джей, не знам.
— Животът ми е в ръцете ти, Джоуи.
— Толкова съм объркан.
— Мама и татко също са в ръцете ти.
— Но тя е мъртва, Пи Джей. Момичето е мъртво.
— Точно така. Мъртва е. Но ние не сме.
— Но… какво ще стане с трупа?
Джоуи изрича думите и осъзнава, че Пи Джей е спечелил. Чувства се слаб и също като малките деца се срамува от слабостта си. Горчиво разкаяние прогаря душата му като смъртоносна киселина и единствено спасение за него е да унищожи завинаги част от паметта си, да забрави за чувствата си. Душата му е изпепелена и пепелта се сипе върху сърцето му като дъжд.
Пи Джей казва:
— Лесно е. Мога да изхвърля трупа някъде, където никога няма да го открият.
— Не можеш да причиниш това на семейството й. Не могат да прекарат остатъка от живота си в мъка, че така и не са разбрани какво и се е случило. — Миг спокойствие няма да имат, ще си мислят… че тя е там някъде, че я боли, че е загубена.
— Прав си. Добре. Не съм на себе си. Явно трябва да я оставя някъде, където ще я намерят.
Пепеливият дъжд се сипе ли сипе и упоява Джоуи. Минута след минута той спира, да размишлява, да чувства. Тази странна безчувственост леко го обезпокоява, но той я приема повече като благословия и я посреща с отворени обятия.
Джоуи заговаря и чува собствения си глас напълно безстрастен:
— Но тогава полицаите могат да открият твои отпечатъци по мушамата. Или нещо друго, например твой косъм. Има много възможности да я свържат с теб.
— Не се притеснявай за отпечатъците. Няма да открият никакви. Внимавах много. Няма никакви доказателства, само че…
Джоуи чака с тъпо примирение думите на брат си, на единствения си и толкова обичан брат, чака да чуе най-лошото от всичко, да открие най-страшното освен самото обезобразено тяло.
– … Само че аз я познавах.
— Познавал ли си я?
— Преди ходех с нея.
— Кога? — вцепенено пита Джоуи, но вече почти не му пука. Скоро пепеливият дъжд ще задуши и любопитството, и съвестта му.
— В последната година от гимназията.
— Как се казва?
— От Коъл Вали. Не я познаваш.
Дъждът навън продължава да се лее неспирно и Джоуи не се съмнява, че нощта никога няма да свърши.
— Излязох с нея само два пъти. Не си допаднахме. Но ти, Джоуи, разбираш как ще изглежда това пред ченгетата. Само да отнеса трупа при шерифа и те ще разберат, че съм излизал с нея… ще го използват срещу мен. Много по-трудно ще докажем, че съм невинен, и още по-пагубно ще се отрази на мама и татко, на всички ни. Между чука и наковалнята съм, Джоуи.