— Да.
— Сега ме разбираш.
— Да.
— Разбираш как стоят нещата.
— Да.
— Обичам те, братле.
— Знам.
— Добре.
Пепел. Успокояваща пепел.
— Ти и аз, хлапе. Нищо в този свят не е по-силно от нас двамата, стига да се държим заедно. Връзката ни е по здрава от стоманата. Нали? По-здрава е от всичко. И това е най-важното нещо на света за мен — връзката ни и как винаги заставаме един зад друг.
Двамата остават мълчаливи за малко.
Зад мокрите стъкла на колата планините изглеждат по-мрачни от всякога, сякаш зъберите се навеждат един срещу друг, сближават се и закриват тясното късче небе, убивайки всяка надежда за звездна нощ, и той, Пи Джей, майка им и баща им остават затворени в каменен гроб.
— Скоро трябва да тръгваш към колежа — казва му Пи Джей. — Чака те дълъг път. — Мен също.
Джоуи кимва.
— Трябва да ме навестиш в Ню Йорк.
Джоуи пак кимва.
— В Голямата ябълка.
— Аха.
— Ето, искам да вземеш това — казва Пи Джей и бутва нещо в ръката му.
— Какво е това?
— Малко пари, да си имаш.
— Не ги искам — отвръща Джоуи и се опитва да се отдръпне.
Пи Джей хваща ръката му и го принуждава да вземе банкнотите:
— Не, искам да ги вземеш. Знам какво е в колежа, винаги може да ти дотрябват още.
Джоуи най-сетне се дръпва, без да вземе парите.
Пи Джей настоява. Опитва се да бутне парите в джоба му:
— Хайде, де, хлапе, това са само трийсет долара, не е богатство, нищо работа. Хайде, зарадвай ме, остави ме да бъда голямата работа. Никога не ме оставяш да направя нещо за теб, вземи ги и ще се почувствам по-добре.
Съпротивата е толкова трудна и безсмислена — само трийсет долара, незначителна сума — Джоуи най-накрая оставя брат си да напъха парите в джоба му. Изтощен е. Няма сили да се съпротивлява. Пи Джей го потупва приятелски по рамото:
— По-добре влизай вътре да стегнеш багажа си и да заминаваш.
Връщат се в къщата.
Родителите им любопитстват. Баща им подхвърля:
— Ей, да не съм отглеждал двама синове, дето са толкова тъпи, че да стоят на дъжда?
Пи Джей прегръща Джоуи през раменете и отвръща:
— Просто си поговорихме по братски, тате. Наши си неща. За живота и такива работи.
Майка им ги дразни:
— Значи дълбоки, тъмни тайни.
Джоуи толкова силно я обича в този момент, че чувството едва не го поваля на колене.
Отчаян, той се заравя, дълбоко в пепелта и болката и ужасът се притъпяват. Събира набързо бързо нещата си и потегля малко преди брат си. От всички прегръдки на раздяла прегръдката на Пи Джей е най-силна, почти яростна.
Няколко километра извън Ашървил забелязва кола, която не се отлепя от него. Когато стига до отбивката за Коъл Вали, другата кола не спира, а профучава покрай него и изплисквайки огромни стълбове мръсна вода, завива с висока скорост към градчето. Мътната вода се оттича от стъклата на мустанга и Джоуи вижда, че другата кола е спряла на около стотина метра на самия път. Джоуи знае, че това е Пи Джей. Чака го. Все още не е късно. Светът е голям, а времето — безкрайно. Всичко зависи от този ляв завой. И без това щеше да поеме по този път.
„Просто завий наляво, както си беше решил, и направи това, което трябва.“ Червени стопове, фарове, светещи в дъжда. Чакат.
Джоуи подминава отбивката за Коъл Вали и продължава право напред по щатското шосе.
И въпреки че все още приютява в сърцето си демона на безстрастието, той не може да не си припомни някои неща, които Пи Джей му каза и които сега му се струваха по-нелогични отпреди: „Толкова е лесно да разрушиш живота ми, Джоуи… още по-лесно е просто да повярваш.“ — Сякаш истината не е нещо обективно, а само онова, което си избереш да мислиш за истинно. „Не се притеснявай за отпечатъците. Няма да открият никакви. Бях внимателен.“ Предпазливостта предполага намерение. Изплашен и объркан, невинен човек не мисли достатъчно рационално, че да бъде предпазлив, и не предприема действия, с които да си подсигури заличаването на всички доказателства, които биха го уличили в престъпление.
Наистина ли имаше мъж с брада и мазна коса? Или всичко беше вдъхновено от серийния убиец Чарлс Менсън? Защо колата на Пи Джей не беше повредена от сблъсъка, който бе убил на място момичето на Пат Ридж.
Джоуи се обърква все повече и повече и пришпорва форда — по-бързо, по-бързо, по-бързо, сякаш ще избяга от фактите. После открива буркана, загубва контрол над колата, завърта се, блъска се…