… и се опомня до мантинелата, зяпа в поле с високи треви и бурени, не знае как се е озовал там. Вятърът фучи из магистралата, като че ли хиляди невидими камиони, влачещи странни товари, прелитат с бясна скорост над магистралата. Суграшицата щипе лицето и ръцете му. Над дясното му око има кръв.
Голяма рана. Докосва я и пред очите му избухват искри от болката. Рана на главата, пък било то и малка като неговата, може да доведе и до други сериозни последствия, не само до амнезия. Паметта може да бъде проклятие за човек и той никога да не бъде щастлив. Забравата от своя страна може да се превърне в благословия, в добродетел.
Джоуи се връща в колата. Потегля към най-близката болница, за да зашият раната му. Той ще се оправи. Ще се оправи.
В колежа посещава лекциите само следващите два дни, но не открива полза от следването на тесните пътеки на образованието. И без това е свикнал да се самообразова и нито един учител не може да бъде толкова взискателен към него, както той е към самия себе си. Освен това, ако ще става писател, му е нужен богат житейски опит, от който да извлича вдъхновение и идеи за творчеството си. Атмосферата на постепенно затъпяване в класните стаи и престарялата мъдрост на учебниците само щяха да потиснат таланта му и да възпрат творческото вдъхновение. Джоуи има нужда от приключения, някъде далеч, има нужда да зареже академичното общество и да се гмурне в бурното море на живота. Стяга багажа си и напуска колежа завинаги. Два дни по-късно, някъде в Охайо, продава смачкания мустанг и продължава на запад, пътувайки на стоп.
Десет дни след напускането на колежа от един паркинг за камиони Джоуи изпраща пощенска картичка на родителите си и им обяснява решението си да започне да трупа материал, за да стане писател. Казва им да не се притесняват за него и че знае какво прави, че ще поддържат връзка. Той ще се оправи. Ще се оправи.
— Естествено — каза той, все още коленичил до трупа, — никога нищо не се оправи.
Дъждовните капки падаха по покрива с тъжен вой, пееха погребални песни за русото момиче, което умря два пъти толкова младо.
— Пътувах от място на място, от работа на работа. Загубих връзка с всички… изоставих мечтата си да пиша. Бях прекалено зает за мечти. Прекалено зает да си играя на пострадал от амнезия. Нямах смелост да погледна в очите татко и мама… и да се издам, да призная цялата истина.
Селест отвърна поглед от празната църковна зала, която държеше под око, и съчувствено рече:
— Може би си прекалено суров към себе си. Може би амнезията не е била просто илюзия. Травмата на главата може би я обяснява.
— Иска ми се да вярвам в това. Ала истината е обективно нещо и не се моделира спрямо желанията ни.
— Две неща не са ми ясни.
— Ако са само две, значи си доста напред с материала.
— Когато си бил с Пи Джей в колата онази вечер…
— Тази вечер. Беше преди двайсет години… но също и тази вечер.
— … и той вече те е убедил да му повярваш, да му помогнеш, защо изведнъж ти казва, че е познавал момичето, след като вече си му бил в кърпа вързан? Защо му е да прави подобно признание, след като вече е спечелил? Защо му е да рискува и да събужда подозренията ти, след като вече си бил негов?
— Трябва да познаваш Пи Джей, за да разбереш. Около него винаги витаеше… една такава опасност. Не беше безразсъдство, нито нещо, което да те уплаши. Тъкмо обратното. Това само притегляше хората повече към него. Беше една такава романтична, чудна опасност и хората й се радваха. Пи Джей обичаше да рискува. И това ставаше ясно на футболното игрище. Тактиките му често бяха толкова дръзки и необикновени… но успяваха.
— Всички казваха, че обича да играе като за последно.
— Аха. Обичаше да кара бързо, направо с бясна скорост, и се оправяше с колите като състезателите от ралито в Индианаполис, никога не е катастрофирал, дори не са го глобявали. Когато играеше покер, залагаше всичко, макар и ръката да не беше силна, правеше го просто защото му се струваше, че е настъпил моментът. Почти винаги печелеше. Можеш да живееш опасно — на ръба, но когато рисковете, които поемаш, ти се отплащат — хората те обичат.
Надвесена над него, Селест положи ръка на рамото му:
— Май това обясни и другото, което не разбирах.
— Бурканът в жабката — предположи Джоуи.
— Да. Предполагам, че го е сложил там, докато си си оправял багажа и си се приготвял да се върнеш в колежа.
— Сигурно е извадил очите и през деня, за да ги пази като трофей, мили Боже! Убеден съм, че му е било интересно да ги сложи в колата ми, за да ги намеря по-късно. Да изпита силата на връзката ни.