Джоуи не можеше да понесе гледката на люшкащия се палец, на изтръгнатите нокти, на капещата кръв, но нещо го заставяше да се взира. Знаеше, че това е жената в прозрачна роба, че тя е излязла от съня му и сега е в света на будните, макар и да бе невъзможно.
Протягайки се извън мрака на багажника, ръката бавно се обърна с дланта нагоре. В средата се виждаше кърваво петно и прободна рана, може би от пирон.
Странно, но щом Джоуи затвори очи, за да избяга от ужаса пред себе си, пред очите му изникна църквата „Богородични мъки“. Звънливото биене на свещените камбани изведнъж разчупи тишината, ала звукът не бе истински в октомврийския следобед, а съществуваше само в паметта на Джоуи — звук от утринните служби в миналото. „Заради вината ми, моята вина, моята вина, толкова тежка вина.“ Зърна потирите, сияещи от светлината на свещите. Свещеникът държеше нафората във високо вдигнатата си ръка. Джоуи се напрегна, за да улови мига на превръщането. Мигът, в който надеждите се оправдаваха, а вярата се награждаваше. Мигът на тайнството: виното — в кръв. „Има ли надежда за света, за изгубените души като мен?“
Образите, които си представяше, станаха толкова непоносими, колкото и гледката на окървавената ръка, затова Джоуи отвори очи. Ръката я нямаше. Капакът на багажника беше затворен. Вятърът отново фучеше и облаците от северозапад подновиха пътя си, в далечината излая куче.
В действителност капакът не се бе отварял, а онази ръка не се бе протягала към него.
Джоуи повдигна длани и се втренчи в тях, сякаш принадлежаха на някой непознат. Трепереха неудържимо.
Алкохолен делириум. Тръпките. Виденията за неща, изпълзяващи от стените. В този случай — от багажника на кола. Всички пияници страдаха от тях от време на време — особено когато се опитваха да зарежат бутилката.
В колата Джоуи извади плоската бутилчица от вътрешния джоб на сакото си. Втренчи се в нея и дълго остана така. Най-накрая отвъртя капачката, вдъхна аромата на уискито и поднесе бутилката към у стаите си.
Или беше стоял твърде дълго като хипнотизиран, зяпнал багажника, или бе държал манерката страшно много, опитвайки се да устои на нуждата да отпие, защото изведнъж осъзна, че катафалката тръгна, зави надясно и потегли по пътя към църквата. Значи бе изминало много време — бяха пренесли ковчега на баща му от залата за поклонения до погребалната кола. Искаше да бъде трезвен на службата. Без да отпие, затвори капачката и прибра бутилката в джоба си.
Запали колата, настигна катафалката и я последва до църквата.
Докато караше, на няколко пъти му се стори, че в багажника нещо мърда. Приглушеното потропване на един палец. Трополене. Слаб, студен, глух стон.
4
Помнеше „Богородични мъки“ — тъмното дърво, лакирано с любов и полирано до нежен блясък, прозорците със стъклописи, очакващи появата на слънцето, за да блеснат над пейките в църквата ярките образи на състрадание и избавление; сводестите куполи чезнеха в сенките; въздухът се носеше на благоуханни талази; дървенията, боядисана в бледожълто; тамяна; топящите се свещи.
Джоуи седна на най-задната пейка с надеждата, че никой няма да го познае. Вече нямаше приятели в Ашървил. А и без солидна глътка от бутилката в джоба си не бе готов да понесе погледите, изпълнени с укор и презрение, които знаеше, че ще срещне, и които заслужаваше.
Повече от двеста души дойдоха за службата и на него му се стори, че настроението е много по-мрачно, отколкото се очакваше за едно погребение. Дан Шанън бе обичан и харесван, щеше да липсва на мнозина.
Много от жените бършеха очите си с кърпички, но мъжете не проронваха сълза. В Ашървил мъжът никога не плаче на обществено място — и много рядко насаме. Макар никой да не работеше в мините вече от двайсет години, мъжете бяха синове на миньори, които живееха в очакване да се случи трагедия с близки и приятели в минните галерии, в очакване на ужасна експлозия или на рано появила се белодробна болест. Тези хора не само ценяха стоицизма, но и не можеха да живеят без него.
Дръж чувствата за себе си. Не натоварвай приятелите и семейството си със собствената си мъка и терзание. Търпи. Това бе кредото на Ашървил и то бе по-силно от онова, което пасторът, църквата „Богородични мъки“ и двухилядолетната религия проповядваха.