На циментовия под до крака на Джоуи се появи тлъст, черен паяк. Гадинката забърза нанякъде.
Джоуи не го стъпка. Загледа как паякът припряно търси скривалище и най-накрая го откри в една пукнатина.
Загаси лампата и оставяйки вратата широко отворена, се върна в помещението с пещта.
Когато заизкачва стълбите и стигна пред вратата на кухнята, Джоуи изведнъж си промърмори:
— Буркан? Какъв буркан?
Объркан, той се спря и погледна надолу към мазето.
Буркан с нещо? Буркан за нещо?
Не можеше да се сети защо му е притрябвал буркан и какъв точно беше търсил. Още един признак на деменцията. Прекалено дълго изкара без питие.
Изтормозен от постоянното объркване и дезориентация, които го преследваха още от пристигането му в Ашървил, Джоуи се върна в кухнята, след като загаси лампите в мазето.
Багажът му, стегнат и готов, го очакваше в дневната. Той изнесе куфара на верандата, заключи входната врата и пъхна ключа под изтривалката, където го бе намерил преди по-малко от денонощие.
Нещо изръмжа зад гърба му и той се обърна, за да се изправи срещу мокро от дъжда черно куче, което стоеше на стъпалата на верандата. Очите му бяха свирепи и жълти като серните огньове във въглищните мини, то се зъбеше срещу него.
— Махай се — рече му Джоуи меко, а не заплашително. Кучето изръмжа отново и се приведе, сякаш смяташе да се нахвърли върху него.
— И твоето място не е тук; също като мен си — каза Джоуи, без да отстъпва.
Кучето се обърка, потрепери и си тръгна.
Джоуи застана на най-горното стъпало с куфара в ръце и се загледа след кучето, което се отдалечаваше в сивия дъжд и малко по малко избледня като мираж. Когато се изгуби зад ъгъла, Джоуи лесно можеше да убеди себе си, че то е било поредната халюцинация.
6
Адвокатът въртеше бизнеса си от кантората на втория стаж на една тухлена сграда на Мейн Стрийт, точно над „Старата градска таверна“. Барът не работеше в неделя следобед, но малките неонови надписи на „Ролинг Рок“ и „Пабст Блу Рибън“ светеха на витрината и оцветяваха дъждовните капки по прозореца в зелено и синьо.
Кантората на Хенри Кадински се помещаваше в две стаи в един зле осветен коридор, приютяващ още и фирма за недвижими имоти, и зъболекарски кабинет. Вратата на приемната стоеше отворена. Джоуи пристъпи вътре и рече:
— Ехо, има ли някой?
Вътрешната врата бе открехната и отвътре се чу:
— Заповядай, Джоуи.
Вътрешната стая беше по-голяма от приемната, но все пак бе доста скромна по размери. Книги по право бяха наредени по рафтовете на две от стените, а на третата бяха закачени накриво две дипломи. Над прозорците се спускаха щори от дървени летви и разкриваха хоризонтални ленти от дъждовния ден. Бяха от щорите, които не се произвеждаха вече поне от петдесет години.
В стаята имаше две еднакви махагонови бюра. Преди време Хенри Кадински делеше кабинет с баща си Лев — градският адвокат преди Хенри. Лев почина, когато Джоуи завършваше гимназията. Неизползвано, но добре излъскано, бюрото стоеше като паметник.
Хенри остави лулата си в голям кристален пепелник, изправи се и стисна ръката на Джоуи.
— Видях те на службата в църквата, но не исках да се натрапвам.
— Не забелязах… никого — отвърна той.
— Как си?
— Добре. Добре съм.
Двамата постояха, без да знаят какво да си кажат. Сетне Джоуи се настани в едно от големите кресла срещу бюрото.
Кадински седна в своето кресло и взе лулата си. Хенри минаваше петдесетте, беше слаб с изпъкнала адамова ябълка. Главата му изглеждаше прекалено голяма за тялото и тази несъразмерност се подчертаваше от линията на косата, която се бе отдръпнала на петнайсетина сантиметра над веждите. Зад дебелите стъкла на очилата лешниковокафявите му очи изглеждаха добри.
— Намери ли ключа за къщата, където ти бях казал?
Джоуи кимна.
— Мястото май въобще не се е променило, нали? — попита Хенри.
— Не много. Всъщност — никак.
— През по-голямата част от живота си баща ти нямаше много пари за харчене, а когато най-накрая получи някакви, не знаеше какво да ги прави — рече адвокатът. — Дан направо побъркваше Пи Джей, защото не харчеше много от онова, което брат ти му пращаше.
Джоуи се размърда неспокойно на мястото си.
— Господин Кадински… не разбирам защо съм тук. Защо искахте да се видим?
— Пи Джей още ли не е разбрал за баща ви?
— Оставих няколко съобщения на телефонния му секретар в апартамента в Ню Йорк. Обаче той не живее там в истинския смисъл на думата. Само за около месец и нещо в годината.