Тези и други въпроси настойчиво се въртяха в главата му всеки ден и той предполагаше, че измъчват подсъзнанието му, докато спи. Ето защо ходеше насън. Явно се опитваше да избяга от тези безмилостни притеснения и търсеше тайно място за почивка, където тревогите нямаше да го намерят.
Доминик седна зад бюрото си, включи компютъра и извика на екрана осемнайсетата глава на новата си книга, която още нямаше заглавие. Предишния ден той бе спрял по средата на шестата страница на главата и възнамеряваше да започне оттам, когато видя, че страницата е пълна, а я бе оставил празна до половината.
За миг озадачено се вторачи в буквите, сетне поклати глава.
По гърба му полазиха ледени тръпки.
Не се уплаши от съществуването на непознатите редове, а от съдържанието им. Освен това имаше и седма страница, каквато Доминик не бе създавал. Имаше и осма.
Пръстите му станаха лепкави. Странната добавка към недовършената глава се състоеше от едно-единствено изречение, повторено стотици пъти.
Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е. Страх ме е.
Изречението бе написано двеста шейсет и осем пъти. Компютърът не го беше създал сам. Машината беше само покорен слуга, който изпълняваше заповедите на Доминик. Пък и никой не се бе промъквал в къщата му през нощта, за да работи с текста. В дома му нямаше следи от проникване с взлом и Доминик нямаше представа кой би му погодил този номер. Явно самият той бе отишъл до компютъра си и бе написал това изречение двеста шейсет и осем пъти, докато бе спал, макар че не си спомняше да е правил такова нещо.
Страх ме е.
Но от какво? От сомнамбулизма? Да, това наистина беше дезориентиращо преживяване, поне на сутринта, но не и изпитание, което би предизвикало чак такъв ужас.
Доминик се страхуваше от бързината, с която постигна успех като писател и от вероятността за също така стремглаво изпадане в забвение. Но в същото време той не можеше напълно да отхвърли обезпокоителната мисъл, че сомнамбулизмът няма нищо общо с кариерата му и заплахата, надвиснала над него, е от друго естество — нещо странно, което съзнанието му още не проумява, но подсъзнанието вече възприема и се опитва да му предаде чрез посланието, оставено в компютъра, докато бе спал.
Не. Глупости. Това беше само плод на писателското му въображение. Работата беше най-доброто лекарство за него.
Пък и от проучванията си по въпроса Доминик знаеше, че при повечето възрастни това състояние не продължава дълго. Малцина преживяваха десетина подобни епизода, обикновено в рамките на шест месеца или по-малко. Имаше изгледи сънят му никога повече да не се усложнява от среднощни скитания и Доминик да не се събужда, свит в някой дрешник.
Той изтри нежеланите думи от твърдия диск и започна да работи върху осемнайсетата глава.
Когато отново погледна часовника, Доминик се изненада, като видя, че е един часът следобед.
Денят беше твърде топъл за началото на ноември дори за Южна Калифорния, затова Доминик обядва на двора. Палмите шумоляха на лекия ветрец и въздухът бе наситен с уханието на есенни цветя. Океанът бе изпъстрен с ивици слънчева светлина.
Доминик изпи последната глътка от кока-колата, вдигна глава към ясното синьо небе и се засмя.
— Виждаш ли? Няма падащ сейф. Нито връхлитащо отгоре пиано. Или Дамоклев меч.
Беше седми ноември.
2.
Бостън, Масачузетс
Доктор Джинджър Мари Вайс никога не бе предполагала, че ще има неприятности в магазина за деликатеси „Бърнстайн“, но точно там започна всичко. С инцидента с черните ръкавици.
Обикновено Джинджър се справяше с всички проблеми, които се изпречеха на пътя й. Тя се радваше на всяко предизвикателство в живота и ставаше по-силна от неприятностите. Щеше да й бъде скучно, ако пътят й винаги беше лесен и безпрепятствен. Никога не й бе минавало през ума, че ще се натъкне на проблем, с който няма да може да се справи.
Освен предизвикателствата животът поднася и уроци и някои са много полезни. Едни са лесни, други — трудни.
А трети — ужасни.
Джинджър беше интелигентна, хубава, амбициозна, трудолюбива и готвеше добре, но главното й предимство в живота беше, че никой не я приемаше сериозно, когато я видеше за пръв път. Тя беше стройна и грациозна. Повечето хора я подценяваха седмици, дори месеци наред и постепенно разбираха, че тя е страховит съперник или противник като колега.
Историята за нападението върху нея се превърна в легенда в презвитерианската болница в Колумбия, където Джинджър стажува четири години, преди да й се случат неприятностите в магазина за деликатеси „Бърнстайн“. Като всички интернисти, Джинджър често работеше по шестнайсет часа в денонощието, дори по-дълго, ден след ден и не й оставаха почти никакви сили да се довлече до вкъщи. В една гореща, влажна съботна вечер през юли, след особено тежко дежурство, тя си тръгна в десет часа и скоро бе пресрещната от едър неандерталец с ръце като лопати, къс врат и полегато чело.