В четири следобед пристигнаха първите гости — мъж и жена на неговите години, господин и госпожа Гилни, които се прибираха вкъщи, в Солт Лейк Сити, след като бяха прекарали седмица в Рино на гости на сина си. Ърни побъбри с тях и изпита разочарование, когато те взеха ключа си и излязоха.
Слънчевата светлина беше оранжева. Перестите облаци приличаха на златистоалени галеони, понесли се на изток.
След десет минути един блед като мъртвец мъж, който посещаваше района по поръка на Дирекцията за регулация на земята, нае стая за два дни.
Ърни отново остана сам. Опитваше се да не гледа часовника си.
Не поглеждаше и през прозорците, защото отвъд стъклата дневната светлина намаляваше.
„Няма да изпадам в паника — помисли той. — Участвал съм във война, видял съм най-лошото и още съм жив и здрав, затова няма да се уплаша само защото идва нощта.“
В четири и петдесет слънчевата светлина стана кървавочервена.
Сърцето му ускори ритъма си. Ърни имаше чувството, че гръдният му кош е менгеме, което притиска жизненоважните му органи.
Той седна, затвори очи и започна да прави дихателни упражнения, за да се успокои.
Сетне включи радиото. Понякога музиката помагаше. Кени Роджърс пееше за самотата.
Слънцето стигна до хоризонта и бавно изчезна. Светлината стана електрически синя, после пурпурна и му напомни за края на деня в Сингапур, където две години Ърни служи в охраната на посолството, когато беше новобранец.
Здрачи се.
Сетне стана по-лошо. Дойде нощта.
Външното осветление се включи автоматично, но Ърни не се почувства по-добре. До зазоряване имаше цяла вечност.
Температурата навън падна под нулата. Въпреки студа Ърни Блок беше облян в пот.
В шест часа дойде Санди Сарвър. Тя работеше в грил „Спокойствие“, който се намираше на запад от мотела. Менюто беше скромно. Там сервираха само обяд и вечеря на гостите на мотела и на гладните шофьори на камиони. Закуската се поднасяше в стаите, ако гостите я бяха поръчали предишната вечер. Трийсет и две годишната Санди и съпругът й Нед обслужваха ресторанта. Санди сервираше, а Нед готвеше. Двамата живееха в каравана до Беоуейв и всеки ден идваха с очукания си пикап „Форд“.
Ърни трепна, когато Санди отвори вратата, защото изпита необяснимото усещане, че мракът навън ще скочи като пантера вътре.
— Донесох ти вечеря — каза Санди, потрепервайки от студ, и сложи на плота картонена кутия, в която имаше сандвич със сирене, пържени картофи и бира.
— Благодаря, Санди.
Тя не беше хубава, макар че в нея имаше потенциал. Краката й бяха твърде тънки, но не и непривлекателни. Санди беше слаба, но ако напълнееше с осем, дори с десет килограма, щеше да бъде в сравнително добра форма. Гърдите й бяха малки, но тя притежаваше очарователна женствена изящност, най-вече изразена в дребните кости, тънките ръце и лебедовата шия. Движенията й бяха грациозни, но Санди прикриваше това, като тътреше крака, когато вървеше, и прегърбваше рамене, когато седнеше. Кестенявите й коси нямаха блясък и висяха, вероятно защото ги миеше със сапун, а не с шампоан. Тя никога не си слагаше грим, нито дори червило. Ноктите й бяха изгризани и неподдържани. Но Санди имаше добро сърце и щедра душа и затова Ърни и Фей искаха тя да изглежда по-добре.
Понякога Ърни се притесняваше за нея така, както се тревожеше за дъщеря си Луси, преди тя да намери Франк, да се омъжи за него и да стане безумно щастлива. Ърни имаше чувството, че в миналото със Санди се е случило нещо и е понесла тежък удар, който не я бе пречупил, но я бе научил да не привлича внимание върху себе си и да храни само невзрачни надежди, за да се предпази от разочарования, болка и човешката жестокост.
Ърни се наслади на уханието на храната, отвори бирата и рече:
— Нед прави най-вкусните сандвичи, които съм ял.
Санди се усмихна срамежливо.
— Благословия е да имаш съпруг, който умее да готви. Особено в моя случай, защото не ме бива в това.
— О, обзалагам се, че и ти готвиш чудесно.
— Не. Изобщо не мога да готвя и никога няма да се науча.
Той погледна голите й ръце. Униформата й беше с къси ръкави.
— Не бива да излизаш без пуловер в такава студена нощ. Ще настинеш.
— Не. Отдавна свикнах със студа.
Думите й бяха странни, а тонът на гласа — още по-странен. Но преди Ърни да измисли начин да я попита какво е искала да каже, тя тръгна към вратата.