— Има два вида мъже! — гръмко заяви Бруно и млъкна.
Гай зърна отражението си в едно тясно огледало върху ламперията. Реши, че очите му гледат уплашено, а устните му са сурово стиснати, и с усилие на волята се отпусна. Някакъв стик за голф го убиваше по гърба. Той прекара пръсти по хладната лакирана повърхност. Инкрустираният метал в черното дърво съживи спомена за рубката върху платноходката на Ан.
— И само един вид жени! — продължи Бруно. — Лъжкини. Хем лъжат, хем са курви! Както ти харесва!
— А жени като майка ти?
— Не съм срещал жена като майка ми — заяви Бруно. — Не съм срещал жена, която да понася толкова, освен това е я хубава, има много приятели, ама не хойка с тях насам-натам.
Мълчание.
Гай очука нова цигара върху ръчния си часовник и забеляза, че беше станало десет и половина. Трябваше да си върви.
— Как разбра за жена ти? — Бруно вторачено го наблюдаваше.
Гай палеше цигарата си, без да бърза.
— С колко души бе имала това-онова?
— С доста. Преди да науча… — И в момента, когато си каза, че изпитва пълно безразличие към признанието, което правеше, вътре в него затрептя нещо подобно на слаб водовъртеж и го смути. Слаб, но някак по-реален от спомените му, защото го бе изказал гласно. Гордост? Омраза? Или изпитваше раздразнение към себе си, тъй като всичко, което чувствуваше в момента, бе толкова безсмислено. Отклони разговора. — Кажи ми, какво още искаш да направиш, преди да умреш?
— Да умра? Кой ти говори за умиране? Обмислил съм няколко сигурни удара. Някой ден може да почна в Чикаго или в Ню Йорк, или пък просто ще си предложа идеите срещу заплащане. А имам запас от идеи за идеални убийства.
Бруно пак го загледа с предизвикателна настойчивост.
— Поканата да бъда твой гост в момента не е включена в някой от плановете ти, надявам се. — Гай приседна.
— Божичко мили, ти си ми симпатичен, Гай! Истината ти казвам!
Тъжната физиономия умоляваше Гай да каже, че той също му е симпатичен. С колко самота бяха изпълнени тия измъчени оченца! Гай сведе поглед и неловко се втренчи в ръцете си.
— Всичките ти идеи ли се свеждат до някакво престъпление?
— Разбира се, че не! Просто има неща, които искам да направя — да кажем, някой ден ми се ще да дам хиляда долара на някой човек. На просяк. Това е първото, което ще направя, когато си имам собствени мангизи. Ама на теб никога ли не ти се е щяло да откраднеш нещо? Или да убиеш някого? Сигурно да. На всеки му се ще. Как мислиш, нима на някои не им прави страшен кеф да убиват хора на война?
— Не — отвърна Гай.
Бруно се поколеба.
— О, разбира се, никога не биха си признали — страхуват се! Ама в живота ти е имало такива, които би желал да махнеш от пътя си, нали така?
— Не, не е имало. — Изневиделица се сети — Стив. Веднъж дори намисли да го убие.
Бруно навири глава.
— Сигурно има. Личи ти. Защо не си признаеш?
— Може и да ме е споходила такава мисъл, но никога не съм предприемал нищо повече. Не съм такъв човек.
— Точно тук бъркаш. Всеки е способен на убийство. Просто въпрос на обстоятелства — няма нищо общо с темперамента! Хората стигат до ръба — необходимо е само леко да ги побутнеш, за да скочат в пропастта. Всички, без изключение. Дори и собствената ти баба. Убеден съм.
— Само че аз не споделям това мнение — отсече Гай.
— Мъничко е оставало да убия баща си поне хиляда пъти, казвам ти! Кого ти се е искало да убиеш? Ония типове около жена ти?
— Един от тях — измърмори Гай.
— И докъде стигна?
— Изобщо доникъде. Само ми мина през ума. — Сети се за безсънните нощи — стотици и стотици, за обзелото го отчаяние, че никога няма да се успокои, ако не си отмъсти. Дали тогава нещо би могло да го побутне, та да прескочи ръба? Чу Бруно да мънка.
— Бил си адски близо — много по-близо, отколкото си представяш, според мен.
Гай го погледна с недоумение. Фигурата му имаше болнав, недоспал вид на крупие — прегърбен, по риза, подпрял ръце върху масата, отпуснал длъгнестата си глава.
— Изчел си доста криминални историйки — подхвърли Гай и още щом го каза, се учуди откъде му дойдоха тези приказки.
— Добро четиво са. Показват, че всеки човек е в състояние да убие.
— Винаги съм смятал, че именно затова са лошо четиво.
— Пак бъркаш! — възкликна Бруно с възмущение. — Известно ли ти е какъв процент от убийствата се изнася в печата?
— Не, и не ме интересува.
— Една дванайсета. Една дванайсета! Представи си само! И кои според теб са останалите единайсет дванайсети? Все разни дребни невзрачни хорица. Тези, които ченгетата никога няма да пипнат.