Гай забеляза как тясното лице на Бруно странно се изкриви в гримаса на изненада и придоби зловещо, многозначително и противно изражение. После Бруно помирително повдигна рамене.
— Добре. Продължавам да твърдя, че хрумването ми си го бива и че разполагаме с идеална ситуация. Ще се възползувам от идеята. С някой друг, разбира се. Къде отиваш?
Гай най-после се бе сетил за вратата. Излезе и отвори вратата на вагона. По-хладният въздух отвън го удари в лицето, сякаш за да го порицае, а тракането на влака се превърна в укорителен тътен. Той заруга себе си и ругатните му полетяха с вятъра и с влака; силно му се прищя да повърне.
— Гай?
Обърна се и видя как Бруно се провира през тежката врата.
— Извинявай, Гай.
— Няма за какво — изрече Гай начаса, шокиран от вида му. В самоунижението си Бруно бе придобил кучешко изражение.
— Благодаря ти, Гай.
Бруно наведе глава и в този миг тракането на колелетата взе да затихва, та Гай трябваше да се задържи да не падне.
Спирането на влака го изпълни с неимоверно облекчение. Тупна Бруно по рамото.
— Хайде да слезем да подишаме малко въздух!
Посрещна ги мълчание и пълен мрак.
— Каква е тая работа, по дяволите? — изкрещя Бруно. — Няма осветление!
Гай погледна нагоре. Нямаше и луна. От студа тялото му се скова и напрегна. Някъде с привичен шум хлопна дворна врата. Някаква светлинка отпред се превърна във фенер — един мъж тичаше с него към опашката на влака; от вратата на товарен вагон струеше светлина. Гай бавно закрачи към светлината и Бруно го последва.
Далече в мрака на прерията протяжно изсвири локомотив, отново и отново, отдалечавайки се. Помнеше този звук от детството си — красив, непорочен и самотен. Като див жребец, отърсващ се от белокожия си ездач. В пристъп на дружелюбност Гай хвана Бруно под ръка.
— Не ща да вървя! — изрева Бруно, изскубна се и спря. Съвсем бе отмалял от чистия въздух.
Влакът потегляше. Гай набута отпуснатото му туловище във вагона.
— Една чашка преди лягане? — унило промълви Бруно, макар че имаше вид на човек, който ще се строполи от умора.
— Благодаря, повече не искам.
Шепотът им потъна в зелените завеси.
— Да не забравиш да ми се обадиш утре сутринта. Няма да заключвам. Ако не те чуя, влизаш направо, нали?
Залитайки между зелените завеси по стените, Гай се отправи към спалното купе.
Лягайки си, по навик се сети за книгата. Беше я забравил в купето на Бруно. Своя Платон. Никак не му допадна това, че книгата оставаше при Бруно тази нощ, че Бруно щеше да я пипа и да я разгръща.
3
Щом пристигна, Гай се обади на Мириам и тя му определи среща пред гимназията, която се намираше между домовете им.
Застана да я чака на ъгъла до асфалтовото игрище. Щеше да закъснее, естествено. Питаше се защо ли бе избрала гимназията. Защото беше нейна територия? Обичал я бе по времето, когато я чакаше тук.
Небето над него бе яркосиньо. Слънцето не беше жълто, а безцветно, сякаш избеляло от собствената си горещина — лъчите му разтапяха. Зад дърветата се мярна червеникавият покрив на малка постройка, която не бе виждал — беше изникнала след последното му идване тук преди две години. Извърна се. Наоколо не се виждаше жива душа, сякаш училището и дори домовете наоколо се бяха обезлюдили поради горещината. Отправи поглед към широките сиви стъпала, които се спускаха от мрачната арка на външния вход. Все още помнеше разръфаните краища на учебника й по алгебра — изцапани с мастило и леко намирисващи на пот. Все още виждаше МИРИАМ, надраскано с молив в крайчеца на страниците, и момичето с накъдрени на маша коси, нарисувано на празната страница отпред, когато отваряше учебника, за да решава задачите й. Защо си бе въобразил, че Мириам се различава от останалите?
Гай мина през широката врата на двора, опасан с мрежеста ограда, и отново огледа Колидж Авеню. Съзря я под жълто-зелените дървета покрай тротоара. Сърцето му заби учестено, ала нарочно притвори нехайно очи. Мириам крачеше, без да бърза, с обичайната си флегматична походка. Вече ясно се открояваше главата й, увенчана със светла шапка с широка периферия. По тялото й безразборно играеха слънчеви петна и сенки. Тя му помаха небрежно и Гай измъкна ръка от джоба си и отвърна на поздрава й, а после закрачи обратно към игрището, напрегнат и притеснен като ученик. Мина му през ума, че Мириам, непознатата девойка, която вървеше под дърветата, знае за поръчката в Палм Бийч. Научил го бе от майка си преди половин час — съобщила го на Мириам последния път, когато Мириам й телефонирала.
— Здрасти, Гай! — Тя се усмихна и бързешком притвори големите си оранжево-розови устни. Заради раздалечените предни зъби, спомни си Гай.