— Как си, Мириам? — Гай неволно спря поглед върху фигурата й — закръглена, но не като на бременна — и внезапно му хрумна, че може и да го е излъгала. Беше облечена в ярка пола на цветя и бяла блуза с къси ръкави. Носеше голяма бяла лачена чанта-плик, плетена на ивици.
Превзето седна на единствената каменна пейка, върху която падаше сянка, и досадно взе да го разпитва как е пътувал; Кръглото й лице се бе окръглило още повече в долната част на бузите, от което брадичката й се бе изострила. Гай забеляза дребните бръчици, появили се под очите й. Дълго бе живяла — цели двадесет и две години.
— През януари — безизразно му отвърна тя. — Очаквам да се роди през януари.
Значи беше бременна от два месеца.
— Предполагам, че искаш да се омъжиш за него.
Тя леко извърна глава и сведе поглед. На слънчевата светлина изпъкваха най-едрите лунички на бузата й, които Гай добре помнеше, макар да не се бе сещал за тях от времето, когато бяха женени. Колко сигурен бе тогава, че тя му принадлежи заедно с най-скритите си помисли! Изведнъж всяка любов взе да му се струва мъчение, едно ужасно полупознание. Сега нямаше и най-малка представа за нейния нов душевен мир. Възможно ли бе да се случи същото и с Ан?
— Нали искаш, Мириам? — настоя той.
— Не точно сега. Има известни затруднения.
— Като например?
— Май няма да можем да се оженим веднага, както ние бихме искали.
— Аха.
Ние. Знаеше как изглежда другият — висок, мургав, с продълговата физиономия — като Стив. Мириам открай време си падаше по такъв тип мъже. Само от такъв би родила дете. А че наистина желаеше това дете, бе съвсем сигурно. Случило се бе нещо, което може би нямаше връзка с мъжа, нещо, заради което тя искаше дете. Забелязваше го в превзетия и скован начин, по който седеше на пейката, в онзи всеотдаен унес, който бе виждал или си бе въобразявал, че вижда по лицата на бременните.
— Смятам обаче, че няма причини да се отлага разводът.
— Е, и аз смятах така — допреди два-три дни. Смятах, че Оуен този месец вече ще бъде свободен.
— Аха. Сега женен ли е?
— Даа, женен е — отвърна тя с лека въздишка и едва-едва се усмихна.
Чувствувайки се неловко, Гай сведе очи и бавно запристъпва по асфалта. Убеден беше, че онзи ще е женен. И освен това, че няма да има намерение да се ожени за нея, освен ако не бъде принуден.
— Къде живее? Тук ли?
— Живее в Хюстън — отвърна тя. — Не искаш ли да поседнеш?
— Не.
— Никога не си обичал да седиш.
Той не каза нищо.
— Ти май още си носиш пръстена?
— Даа.
Колежанският му пръстен от Чикаго, който Мириам харесваше открай време, защото удостоверяваше, че е учил в колеж. Беше вперила поглед в пръстена с неловка усмивка. Той напъха ръце в джобовете.
— Бих искал да приключим с тази работа, докато съм тук. Можем ли да я свършим тази седмица?
— Искам да се махна оттук, Гай.
— За развода ли?
Тя уморено и двусмислено разпери късичките си пръсти и Гай внезапно се сети за ръцете на Бруно. Бе забравил напълно за него още щом слезе от влака тази сутрин. Както и за книгата.
— Май че ми омръзна да стоя тук — произнесе Мириам.
— Можем да се разведем в Далас, ако искаш. — Тукашните й приятели знаеха, мина му през ума, това бе всичко.
— Искам да изчакам, Гай. Имаш ли нещо против? Само за известно време?
— Според мен ти би трябвало да си против. Той възнамерява ли да се ожени за теб, или не?
— Може да се ожени за мен през септември. Тогава ще бъде свободен, обаче…
— Какво обаче? — По мълчанието й, по детинския маниер, с който облиза с език горната си устна, Гай усети в какъв капан се беше напъхала. Така й се искаше да роди това дете, че щеше да се принесе в жертва, щеше да остане в Меткалф и да изчака четири месеца до раждането на детето, за да се омъжи за бащата. Без да иска, Гай изпита съжаление към нея.
— Искам да се махна, Гай. С теб.
Помъчи се да го изрече искрено, и то дотам, че Гай почти забрави за какво и защо го моли.
— Какво точно искаш, Мириам? Пари, за да заминеш някъде?
Замечтаният израз в сиво-зелените й очи се изпаряваше като мъгла.
— Майка ти каза, че заминаваш за Палм Бийч.
— Може би ще замина. На работа. — Помисли си за предстоящата поръчка и предусети опасност. Тя вече се изплъзваше от ръцете му.
— Вземи ме със себе си, Гай! Това е последното, което ще искам от теб. Ако мога да остана при теб до декември и после да се разведем…
— Аа, това ли било? — промълви той, ала нещо задумка в гърдите му, сякаш сърцето му се пръскаше. Отведнъж го обзе отвращение — към нея и хората около нея, които тя познаваше и привличаше. Дете от друг мъж. Да замине с нея, да й бъде съпруг, докато роди дете от друг мъж.