— Овесена каша! — радостно се обърна към майка си. — На Север никога не мога да хапна каша с пържени яйца.
Загърна се с любимия стар халат, който не беше за това топло време, и се облегна полуседнал в леглото с „Меткалф Стар“ и с клатушкащата се табла със закуската.
Малко след това взе душ и се облече, сякаш трябваше да свърши нещо през деня, ала не беше така. Предния ден вече беше гостувал на Картрайтови. Би могъл да се види с Питър Ригс, приятел от детинство, но Питър в момента работеше в Ню Орлийнс. Какво ли правеше Мириам? Навярно си пилеше ноктите на задната веранда или играеше на дама с някое съседско момиченце, което я боготвори и иска да стане същата като нея. Мириам не беше от хората, които се разстройват, когато нещо се обърка. Гай запали цигара.
Защо не беше потеглил за Мексико още днес? През следващите двадесет и четири часа щеше да се чувствува зле, знаеше това. Довечера пак щяха да довтасат чичо му и още неколцина приятели на майка му. Всички искаха да го видят. След предишното му идване в „Меткалф Стар“ бяха публикували една колонка за него и за работата му, изброявайки стипендиите му. Римската награда, която не можа да му послужи заради войната, магазина в Питсбърг, който беше проектирал, и малката амбулаторна пристройка към болницата в Чикаго. Написаното във вестника звучеше извънредно внушително. Спомни си, че се бе почувствувал почти като знаменитост онзи самотен ден в Ню Йорк, когато пристигна писмото от майка му с изрезката.
Ненадейно му се прииска да напише писмо на Бруно, седна на работната си маса и хвана писалката, но си даде сметка, че няма за какво да му пише. Представи си го как запъхтяно се катери по някакъв безводен хълм в Санта Фе — с ръждивочервения костюм, преметнал фотоапарата през рамо, как се хили на нещо с развалените си зъби, как несигурно насочва обектива и щраква. Бруно с хиляда лесно спечелени долара в джоба, разположил се в бара да чака майка си. За какво можеше да му пише? Завинти капачката на писалката и я хвърли обратно на масата.
— Мамо? — провикна се той и изтича по стълбите. — Да идем на кино следобед, а?
Майка му отвърна, че вече е ходила два пъти на кино тази седмица.
— Пък и ти нали не обичаш да ходиш на кино — смъмри го тя.
— Мамо, непременно искам да отида — усмихна й се той.
8
Към единадесет вечерта звънна телефонът. Майка му се обади и дойде да го извика от всекидневната, където Гай седеше заедно с чичо си и леля си и с двамата си братовчеди Ричи и Гай.
— Междуградски разговор — съобщи майка му.
Гай кимна. Сигурно беше Брилхарт, който щеше да настоява за по-подробни обяснения — днес беше отговорил на писмото му.
— Здравей, Гай — чу по телефона. — Чарли е.
— Кой Чарли?
— Чарли Бруно.
— Аа! Как си? Благодаря за книгата.
— Още не съм ти я пратил, ама ще ти я пратя — провикна се Бруно с пиянска бодрост както във влака. — Идваш ли в Санта Фе?
— Боя се, че не.
— Ами Палм Бийч? Мога ли да дойда там след две-три седмици? Ще ми се да видя как изглежда.
— Съжалявам, но всичко това отпада.
— Отпада? Защо?
— Поради затруднения. Промених плановете си.
— Заради жена ти?
— Нне. — Гай усети смътно раздразнение.
— Иска да останеш с нея?
— Да. Нещо такова.
— Мириам иска да дойде с теб в Палм Бийч?
Остана изненадан, че Бруно помнеше името й.
— Значи не можа да си уредиш развода, а?
— Уреждам го — кратко отвърна Гай.
— Да, разговорът е за моя сметка! — изкрещя той на някого. После добави с възмущение: — Вървете по дяволите!… И ти какво, остави работата да пропадне заради нея, а?
— Не съвсем. Няма значение. Въпросът е приключен.
— Трябва да чакаш с развода, докато се роди детето ли?
Гай не отговори.
— Май другият не иска да се ожени за нея, а?
— Ами да, той е…
— Значи да? — прекъсна го цинично Бруно.
— Не мога да разговарям повече. Имаме гости. Желая ти приятно пътуване, Чарли.
— Кога можем да поговорим? Утре?
— Утре няма да бъда тук.
— О! — Гласът му прозвуча отчаяно и Гай реши, че Бруно най-сетне е загубил надежда. Ала ето че той отново заговори с упорита натрапчивост. — Виж какво, Гай, ако искаш да се предприеме нещо, трябва само да дадеш знак.
Гай се намръщи. В съзнанието му изплува въпрос, но той начаса се сети какъв е отговорът. Спомни си идеята на Бруно за убийство.
— Какво искаш, Гай?
— Нищо. Много съм доволен. Ясно ли е? — Ала му мина през ума, че това, Бруновото, си беше пиянско перчене. Защо трябваше да го взема на сериозно?
— Сериозно ти казвам, Гай. — Говорът му стана неясен, още по-пиянски.