Ясно е, че проблемът, който творбите на Патриша Хайсмит поставят, колкото и „паралитературни“ да са те, се отнася до краха на разума в дадена социална действителност. Класическият детектив — такъв, какъвто го знаем от Едгар По, Конан Дойл или Агата Кристи — обикновено представя схватката на два суперразума, единият впрегнат за престъпни цели, другият — в името на морала, но, така или иначе, и двата еднакво свидетелствуващи за своеобразна хипертрофия на интелекта. В първия роман на Хайсмит, „Непознати във влака“ (1950) — романът, който е филмиран от Хичкок и който я прави прочута, — тази класическа схема все още се долавя. Налице е хитрият план на престъпника, налице е и неговият опасен проницателен противник. Но и тук в центъра на вниманието е героят от типа, когото нарекохме „съзерцател на охлювите“ — героят, погълнат от кошмар, който в началото е нещо невъзможно, глупава игра, фантасмагория.
И в „Дълбока вода“, и в „Крясъкът на кукумявката“, които са включени в настоящото издание, това тържество на ирационалното е лишено от каквато и да било романтическа приповдигнатост. Напротив, то е белязано от някаква педантична дребнавост и същевременно от някаква сънна разсеяност, сякаш героят действува, без да се е съвсем събудил. Заедно с рухването на претенцията за свръхсъзнание и свръхконтрол върху всеки дребен детайл от поведението рухва и претенцията за героизъм. Романтическият злодей е по принцип герой на съзнанието: влачен от своите стихийни страсти, той е обсебен от демонична яснота не само по отношение на целите си, но и по отношение на реалните мащаби на злодеянието си. Тази самосъзнателност на злото е непостижима за героите на Хайсмит. Творчеството й включва цяла поредица от така наречените „романи за Рипли“, където Рипли, естет и убиец, по съвършено спокоен начин съчетава радостите от любовта и изкуството с хладнокръвната изобретателност на безпогрешния престъпник. Рипли въплъщава една странна способност за дистанциране от собственото злодейство — способност, която очевидно хипнотизира въображението на писателката. Хипнотизира я преди всичко с начина, по който смалява владенията на съзнанието, като го разделя на независими една от друга „килийки“ и „парцели“. Забележителен в това отношение е убиецът от „Крясъкът на кукумявката“, който така и не успява да се добере до мисълта, че той е убиецът. Убиецът е винаги другият. Дори когато става дума за въздействието на чувството за вина, което особено интересува писателката, процесът наподобява резките механични движения на марионетка: престъпниците на Хайсмит представят някаква половинчата, редуцирана версия на човека и може би именно тази страна на творчеството й така дълбоко тревожи.
Не само престъпниците. Патриша Хайсмит изпитва особено любопитство към една категория хора, която никога не попада в мрежите на закона, защото не нарушава буквата на закона, но която със своята ограниченост, агресивност и тъпа жестокост е не по-малко опасна и по същината си не по-малко криминална, отколкото уличения от всички престъпник. Впрочем общността на Запада като цяло — обикновено малката, провинциална, уж дълбоко нормална общност — у Патриша Хайсмит е далеч от идеала да представя нормата, реда, който противостои на криминалния хаос. Напротив, със слепотата си, често пъти редуваща равнодушието с необясними пристъпи на омраза, общността се оказва истински инкубатор на престъплението; в един най-дълбок смисъл тя му съучаствува.
Може да се говори дори за нещо като съучастие на жертвата. В това отношение и „Дълбока вода“, и „Крясъкът на кукумявката“ са показателни. Никой не е напълно невинен в света на писателката, дори убитите, които с някаква особена услужливост търсят смъртта си. Така действителният престъпник се оказва малката видима част на един огромен айсберг, потопен в сумрачните води на виновност, която засяга всички. Това е тревожна гледка, но тъкмо тя ме кара да мисля, че в романите на Патриша Хайсмит загадката съвсем не е единственото достойнство.
Патриша Хайсмит
Непознати във влака
1
Влакът сърдито и неравномерно се носеше напред. Често се налагаше да спира на малки гарички, където нетърпеливо изчакваше секунда-две, и после отново щурмуваше прерията. Ала напредваше едва-едва. Прерията само се гънеше подобно на огромно, нехайно тръскано възрозово покривало. Колкото по-бързо вървеше влакът, толкова по-дръзко и предизвикателно се издигаха нейните възвишения.