— Носиш я у себе си, Гай, знам — внезапно наруши мълчанието Ан. — Дарбата да си страшно щастлив.
Гай кимна начаса, макар че Ан не го гледаше. Почувствува се някак засрамен. Ан имаше дарбата да бъде щастлива. Беше щастлива сега, била е щастлива, преди да го срещне, и сякаш единствено той и проблемите му за миг помрачаваха щастието й. И той щеше да е щастлив, когато заживееше с Ан. Беше й го казвал, но сега не намираше сили да й го повтори.
— Това какво е? — попита Гай.
Пред очите им сред дърветата на парка Чапултепек изникна голяма кръгла стъклена сграда.
— Ботаническата градина — отвърна Ан.
В сградата нямаше жива душа, дори пазач. Миришеше на топла, прясно изкопана пръст. Повървяха из градината, разчитайки имена на растения, които не можеха да се изрекат, сякаш бяха пренесени от друга планета. Ан си имаше свое любимо растение. Три години го наблюдавала как расте, обясни тя — нали три лета поред идваха тук с баща й.
— Само че дори не мога да си спомня как го наричат — оплака се тя.
— Защо ти трябва да помниш?
Обядваха заедно с майката на Ан в ресторанта към магазина „Сънборн“, след това обиколиха магазина, докато не стана време мисис Фокнър да се оттегли за следобедната си почивка. Мисис Фокнър беше слаба, нервна и енергична жена, на ръст колкото Ан и също толкова привлекателна за годините си. Гай се бе привързал към нея, понеже тя проявяваше привързаност към него. Отначало си бе въобразил, че ще си има неприятности със заможните родители на Ан, но тъй като не се случи нищо подобно, постепенно си го изби от главата. Същата вечер четиримата слушаха концерт в „Белас Артес“ след концерта отидоха да вечерят в ресторант „Лейди Болтимор“ срещу хотел „Риц“.
Фокнърови съжаляваха, че няма да може да прекара лятото с тях в Акапулко. Бащата на Ан, който бе търговец, възнамеряваше да строи склад на местното пристанище.
— Не можем да събудим интереса му към един склад при положение, че ще строи цял клуб — заяви мисис Фокнър.
Гай не отвърна нищо. Не бе в състояние да погледне Ан. Беше я помолил, докато той не замине, да не казва на родителите си за Палм Бийч. Къде ще бъде идната седмица? Би могъл да замине за Чикаго, за да поучи два-три месеца. Беше прибрал имуществото си в Ню Йорк и хазяйката му очакваше да й се обади, за да й съобщи дали да даде апартамента му под наем. Ако заминеше за Чикаго, имаше шанс да срещне великия Сааринен в Евънстън, както и Тим О’Флеърти, начеващ, още непризнат архитект, в когото Гай вярваше. В Чикаго можеше да изникне някоя и друга поръчка. А без Ан Ню Йорк предлагаше твърде безрадостна перспектива.
Мисис Фокнър сложи ръката си върху неговата и се разсмя:
— Не би се усмихнал дори да му възложат да застрои отново Ню Йорк, нали, Гай?
Беше престанал да слуша разговора. Искаше да се разходят с Ан след това, ала тя държеше той да се качи до апартамента им в „Риц“, за да му покаже копринения халат, който бе купила за братовчед си Теди, преди да му го изпрати. И, естествено, стана твърде късно за разходка.
Гай бе наел стая в хотел. „Монтекарло“ на около десетина пресечки от хотел „Риц“ — грамадно запуснато здание, което приличаше на бивша генералска резиденция. Влизаше се през широка алея на бели и черни плочки като в баня. Алеята водеше към огромно тъмно преддверие, също така покрито с плочки. Барът наподобяваше пещера, а ресторантът бе почти винаги празен. От вътрешния двор нагоре се виеше мръсно мраморно стълбище и вчера, докато вървеше след пиколото, през отворените врати и прозорци Гай видя японска двойка, която играеше на карти, жена, коленичила за молитва, хора, които пишеха писма на маси или просто стояха прави, сякаш омагьосани. Навсякъде цареше потискащо сдържана мрачна атмосфера и неуловимо предчувствие за нещо свръхестествено, което веднага му допадна, макар че и Фокнърови, и Ан го взела на подбив заради избора му.