11
Препъна се върху проклетата каменна настилка, после високомерно се изправи и се помъчи да напъха ризата си в панталоните. Добре, че не припадна на оживена улица, инак полицаите можеха да го приберат и щеше да изпусне влака. Спря се и затършува за портфейла си, затършува по-трескаво отпреди. Ръцете му така се тресяха, че едва можа да разчете върху билета кога тръгва влакът — 10,20. Часът беше 8,10 — така показваха няколко часовника. Ако днес бе неделя. Разбира се, че бе неделя — всички индианци носеха чисти ризи. Бруно се заозърта за Уилсън, макар че вчера изобщо не го бе виждал, а сега беше малко вероятно вече да не е излязъл. Не искаше Уилсън да узнае, че напуска града.
Внезапно площадът се ширна пред погледа му, изпълнен с пилци и деца и неизменните старци, които чоплеха семена от шишарки за закуска. Застана неподвижно и се залови да преброи колоните пред двореца на губернатора, за да провери ще стигне ли до седемнадесет, и успя. Но колоните вече не бяха сигурен показател. Като капак на лошия махмурлук, сега тялото го болеше от спането върху проклетите камъни. Защо бе пил толкова, запита се едва ли не през сълзи, но пък нали беше съвсем сам, а когато беше сам, открай време пиеше повече. Впрочем така ли беше? А и кого го беше грижа? Спомни си онази великолепна поразителна мисъл, която му бе хрумнала снощи, докато гледаше билярд по телевизията: светът се вижда най-добре, когато си пиян. Всичко на този свят бе създадено, за да го гледаш пиян. Разбира се, не и така — щом извърнеше поглед, главата му се пръскаше. Вчера му се бе приискало да отпразнува последната си вечер в Санта Фе. Днес щеше да бъде в Меткалф и трябваше да си отваря очите. Имаше ли случай обаче да не се е оправял от препиване, след като гаврътне няколко чашки? Реши, че махмурлукът дори би могъл да помогне! Когато беше махмурлия, правеше всичко бавно и предпазливо. От друга страна, още нищо не беше обмислил. Но можеше да го обмисли и във влака.
— Има ли писма? — попита машинално той на рецепцията, ала нямаше нищо.
Бавно се окъпа и си поръча горещ чай и сурово яйце с подправки, след това се запъти към гардероба и дълго време стоя отпред, неспособен да реши какво да облече. Спря се на ръждивокафявия костюм в чест на Гай. А и не биеше особено на очи — забеляза това, когато го облече, и му стана приятно, като си помисли, че вероятно го е избрал подсъзнателно точно по тази причина. Изгълта яйцето на един дъх и не повърна, разкърши се, ала най-неочаквано почувствува, че вече не понася индианския декор в стаята, идиотските тенекиени лампи и лентите, провесени по стените. Отново затрепери и трескаво заприбира нещата си. Какви неща? Всъщност нямаше нужда от нищо. Единствено листчето, на което бе записал наученото за Мириам. Извади го от страничния джоб на куфара и го напъха във вътрешния джоб на сакото си. От този жест се почувствува като бизнесмен. Сложи си бяла кърпичка в горното джобче, после излезе и заключи стаята. Каза си, че може би ще се върне утре вечер, та и по-рано, ако успее някак да свърши работата довечера и да вземе спален вагон на връщане.
Довечера!
Направо не му се вярваше, докато вървеше към автостанцията, откъдето тръгваше автобусът за Лами, началната гара. Представял си бе, че ще е извънредно щастлив и възбуден, а бе тъкмо обратното. Изведнъж се намръщи, при което изпитото му лице със сенки под очите силно подмладя. Дали все пак нещо нямаше да му развали удоволствието? Какво щеше да му го развали? Открай време обаче си оставаше с пръст в уста всякога когато се надяваше да се позабавлява. Този път нямаше да го позволи. Усмихна се насила. Навярно опасенията му идеха от снощното преливане. Влезе в един бар, плати за литър на бармана, който му бе познат, напълни си шишето и помоли за празна половинлитрова бутилка, в която да налее останалото. Барманът се поогледа, но не намери.
В Лами отиде право на гарата — не носеше нищо друго, никакво оръжие, освен книжна торбичка с полупразната бутилка. Непрекъснато си повтаряше наум, че още не е обмислил операцията, ала многото мислене невинаги гарантираше успеха на едно убийство. Доказателство за това бе…
— Хей, Чарли! Закъде си тръгнал?
Видя Уилсън с група приятели. Наложи си да тръгне към тях, поклащайки отегчено глава. Май току-що бяха слезли от влака. Изглеждаха смазани от умора. Обърна се към Уилсън: