— Къде бяхте тия два дни?
— В Лас Вегас. Не знаех, че съм там, докато не се озовах там, иначе щях да те поканя. Запознай се с Джо Хановер.
— Здрасти, Джо.
— Кво се влачиш като пребит? — попита Уилсън, побутвайки го дружелюбно.
— О, Чарли е препил авер! — изписка едно от момичетата право в ухото му с глас като звънец на велосипед.
— Чарли Авер, запознай се с Джо Хановер! — продума Джо Хановер, тресейки се от смях.
— Ха, ха. — Бруно внимателно измъкна ръка, освобождавайки се от едно момиче с наниз от цветя около шията. — По дяволите, трябва да хвана тоя влак. — Влакът му чакаше.
— Закъде си тръгнал пък ти? — попита Уилсън, сбърчвайки чело, при което черните му вежди се съединиха.
— Трябваше да се видя с един човек в Тулса — смутолеви Бруно със съзнанието, че бърка времената, но обладан от мисълта, че трябва незабавно да се измъкне. Беше готов да се разплаче от безсилие, да се нахвърли с юмруци срещу мръсната червена риза на Уилсън.
Уилсън махна с ръка, сякаш се канеше да изтрие Бруно като тебеширена черта върху черна дъска.
— Тулса!
Бруно също махна с ръка и се извърна бавно, с някакво подобие на усмивка. Пое към влака, очаквайки да тръгнат подире му, но те останаха. Пред вагона обърна глава и зърна групата — търкалящо се кълбо, което се изтегляше от слънчевата светлина към сянката на перона. Загледа ги начумерено, усещаше нещо заговорническо в близостта им. Дали не подозираха нещо? Дали не го одумваха шепнешком? Качи се нехайно на влака и той потегли още преди да е намерил мястото си.
Светът изглеждаше доста променен, когато се разбуди от дрямката си. Влакът меко се носеше през прохладна синкава планинска местност. Мрачните зелени долини бяха изпълнени със сенки. Небето сивееше. Вагонът с климатична инсталация и прохладата отвън му подействуваха освежително като леден компрес. Освен това беше огладнял. Във вагон-ресторанта си поръча агнешки котлети, пържени картофки и салата, пай с праскови и две уискита със сода и след превъзходния обяд се запъти обратно към купето си, чувствувайки се като цар.
Необичайното и сладко усещане, че има цел, неудържимо го теглеше напред. Дори само като гледаше през прозореца, изпитваше непозната съгласуваност между зрение и ум. Взе да осъзнава какво възнамеряваше да направи. Бе тръгнал да извърши убийство и така не само щеше да удовлетвори дълго лелеяно желание, но щеше да помогне на приятел. Бруно бе много щастлив, когато можеше да услужи на приятелите си. Освен това жертвата заслужаваше такава съдба. Като си помисли само колко добри момчета завинаги щеше да избави от познанство с нея! Съзнанието за собствената му значимост го зашемети и дълго време се чувствуваше абсолютно и блажено пиян. Енергията му, разпилявана досега, плисна като придошла река из неописуемо равната и отегчителна местност Лапо Естакадо, която пресичаха сега, сякаш се събираше във водовъртеж, чийто център бе устремен към Меткалф подобно на войнствено понеслия се влак. Приседна на ръба на седалката и му се прииска Гай отново да е насреща. Гай обаче щеше да се опита да го спре, знаеше си; Гай не би проумял колко силно му се искаше да го направи, нито колко е лесно. Но трябваше да проумее колко е полезно, за бога! Бруно разтри с длан гладкия си, як, сякаш гумен юмрук — дощя му се влакът да ускори ход. Мускулчетата по цялото му тяло играеха и вибрираха.
Измъкна листчето с данните, сложи го на седалката пред себе си и внимателно го заразглежда. Мириам Джойс Хейнс, приблизително на двадесет и две — саморъчно бе изписал буквите като мъниста, понеже го бе преписвал три пъти. — Доста хубавичка. Червенокоса. Малко закръглена, немного висока. Бременна, би могло да се познае вероятно от месец. Шумна, от общителните. Вероятно крещящо облечена. Може би къса коса на букли, може би дълга, накъдрена на студено. Не беше много, ала това бе всичко, което знаеше. Добре, че поне бе червенокоса. Запита се дали все пак би могъл да свърши работата довечера. Зависеше дали ще я намери начаса. Може би щеше да се наложи да прегледа указателя с всичките Джойс и Хейнс. Предполагаше, че живее у родителите си. Беше убеден, че ще я познае, щом я види. Кучка такава! Вече я мразеше. Представи си мига, в който щеше да я види и да я познае, и краката му нетърпеливо се отлепиха от пода. Хора се качваха и слизаха, ала Бруно не вдигаше поглед от вестника.
Чака дете — чу гласа на Гай. Мръсница такава! Вбесяваха го жени, които кръшкаха с тоя-оня, призляваше му от тях — като от любовниците на баща му, които превръщаха в кошмар всичките му училищни ваканции, защото не беше наясно дали майка му знаеше и само се правеше на щастлива, или пък изобщо не се досещаше. Припомни си, доколкото можа, разговора с Гай във влака, дума по дума. Така почувствува Гай по-близо до себе си. Досега не беше срещал по-свестен мъж от Гай. Беше спечелил поръчката в Палм Бийч и заслужаваше да не я изпуска. Прииска му се той да бъде човекът, който да съобщи на Гай, че ще продължи да работи по проекта.