Когато най-сетне отново пъхна листчето в джоба си и се облегна назад, удобно преметнал крак връз крак, скръстил ръце върху коляното, Бруно вече приличаше на волеви млад мъж на отговорна работа с многообещаващо бъдеще. Не че изглеждаше в цветущо здраве, дума да не става, ала лицето му както никога преди излъчваше рядко срещана самоувереност и вътрешна хармония. Досега бе водил безцелно съществуване в търсенията му липсваше посока, а в онова, което откриваше, нямаше нищо значимо. Кризи имаше — той обичаше кризи и сегиз-тогиз ги предизвикваше сред познатите си, както и между майка си и баща си, ала винаги навреме се отдръпваше, за да не се замеси. Този факт, както и неспособността му да проявява съчувствие често дори когато баща му обиждаше собствената му майка, бе изградило у нея убеждението, че у Бруно има нещо жестоко, а баща му и мнозина други го смятаха за безсърдечен. Въпреки това, ако си въобразеше, че някой непознат проявява студенина към него, или пък ако се обадеше на приятел в някоя самотна привечер, а приятелят не можеше или не искаше да прекарат заедно вечерта, Бруно можеше да изпадне в мрачно, смазващо го униние. Ала това го знаеше само майка му. Той бягаше от кризите и понеже му доставяше удоволствие да си пести вълненията. Толкова време го беше мъчила неудовлетворената жажда да открие смисъл в живота си, както и неясното желание да извърши нещо, което да му придаде смисъл, че се бе примирил с участта си досущ като пренебрегнат любовник и бе започнал да предпочита разочарованията. Никога нямаше да усети сладостта от изпълненото желание. Открай време му бе липсвало мъжеството да се опита да подири посока и надежда. И все пак винаги бе намирал сили да посрещне новия ден. Макар че смъртта изобщо не го изпълваше с ужас. Смъртта бе нова, неизживяна авантюра. А доведеше ли го до нея някакво опасно начинание, толкова по-добре. Такъв момент изживя, когато подкара състезателна кола със завързани очи по право шосе, с крак върху педала за газта. Изобщо не чу изстрела на приятеля си, който възвестяваше края на състезанието, понеже лежеше в безсъзнание, със счупена тазобедрена кост, в една канавка. Безмерната скука, която го обземаше понякога, го изпълваше с размисли за самоубийството като един вид драматичен завършек. Никога не му бе идвало наум, че се изисква храброст, за да посрещнеш без страх смъртта, че той се отнася към смъртта с примирението на индуски аскет. Не му бе идвало наум, че самоубийството предполага особено състояние на дръзка безнадеждност. Той непрекъснато бе в това състояние. В действителност малко се срамуваше, че изобщо се бе замислял за подобен изход, понеже в самоубийството всичко е толкова явно и безинтересно.
Сега, във влака за Меткалф, животът му имаше посока. За последен път се бе чувствувал така жив, така истински, досущ като останалите хора, когато като дете ходи в Канада с майка си и баща си. Беше си представял Квебек осеян със замъци, които ще му позволят да разгледа, ала нямаше и един-единствен замък, дори нямаше време да ги потърсят, понеже баба му, майката на баща му, бе на смъртно легло — това бе едничкият повод, заради който бяха дошли. Оттогава насам не бе изпитвал безрезервна убеденост в целта на което и да е пътуване. В целта на сегашното пътуване обаче бе абсолютно убеден.
В Меткалф тутакси се отправи към една телефонна будка, за да провери всичките Хейнс. Адресът на Гай само му се мярна пред погледа, докато напрегнато се взираше. Мириам Хейнс нямаше, а и не се бе надявал да има. Имаше седмина с името Джойс. Бруно ги надраска на едно листче. Всички имаха един и същ адрес: Магнолия Стрийт 1235; сред тях имаше и една мисис М. Дж. Джойс. Бруно замислено опря върха на езика върху горната си устна. Ето ти добро попадение. Навярно и майка й се казваше Мириам. Щеше да си изясни много неща от квартала. Не допускаше Мириам да живее в някой изискан квартал. Бързо се запъти към едно паркирано до тротоара жълто такси.
12
Беше почти девет. Нощният мрак плавно се спускаше след дългата привечер и в повечето сякаш надве-натри изградени дървени къщички все още не бяха запалили лампите — светеше само тук-там на някоя веранда, където хората се бяха разположили на люлки или по стъпалата.
— Спри тука, слизам — обърна се Бруно към шофьора. Бяха стигнали Магнолия Стрийт и Колидж Авеню номер хиляда. Нататък пое пеша.