Едно момиченце стоеше на тротоара и го гледаше, без да мигне.
— Здрасти — нервно рече Бруно, сякаш й заповядваше да се махне от пътя му.
— Здравей — поздрави момиченцето.
Бруно се загледа към осветената веранда — един дебеланко си вееше с ръка, а две жени седяха в люлката. Или беше по-пиян, отколкото си мислеше, или щеше да му провърви — имаше някакво предчувствие за номер 1235. Не би могъл да си представи по-подходящ квартал за Мириам. Ако се бе заблудил, щеше да обиколи другите адреси. Списъкът беше в джоба му. Вентилаторът на верандата го подсети за горещината, а отгоре на това той целият гореше още от следобед като при треска. Спря и запали цигара — зарадва се, че ръцете му изобщо не трепереха. Махмурлукът му бе минал с помощта на половинлитровата бутилка; от алкохола се бе поуспокоил и отпуснал. Наоколо цвъртяха щурци. Беше толкова тихо, че Бруно чу как през две пресечки някакъв шофьор превключи скоростите. Иззад ъгъла се появиха младежи и сърцето му трепна от уплаха да ме би Гай да е сред тях, но го нямаше.
— Дърто магаре такова! — обади се един от младежите.
— Аха! Казах й, че няма да се будалкам с човек, който върти мръсни номера на брат си…
Бруно ги изгледа отвисоко. Сякаш дърдореха на друг език. Изобщо не говореха като Гай.
Не можеше да открие номерата на някои къщи. Ами ако не успееше да открие и номер 1235? Ала когато стигна до къщата, металните цифри лъснаха пред очите му, четливо изписани над верандата. При вида на къщата усети как постепенно го обзема приятна възбуда. Навярно Гай честичко бе припкал по тези стълби, мина му през ум, и това бе единственото, което я отличаваше от другите къщи. Инак беше малка, досущ като останалите, само светлокафявата дъсчена облицовка беше по-олющена. Отстрани имаше алея за колите, моравата отпред бе зле поддържана, а до тротоара бе паркиран стар шевролет. Един от прозорците на долния етаж светеше; светеше и един от ъгловите прозорци в задната част на горния етаж — вероятно на нейната стая. Защо обаче не беше сигурен? Може би Гай действително не му бе разказал достатъчно!
Бруно припряно прекоси улицата и се върна малко назад. Спря и като хапеше устни, се обърна, вперил поглед в къщата. Нямаше жива душа, нито една веранда не светеше освен една-единствена чак на ъгъла. У Мириам или у съседите им едва-едва се чуваше радио, ала не можеше да прецени точно откъде. На долния етаж у съседите светеха два прозореца. Навярно по алеята за колите би могъл да отиде и да надзърне от задната страна на номер 1235.
На съседната веранда светна лампа и Бруно моментално погледна нататък. Появиха се мъж и жена, жената се отпусна върху люлката, а мъжът пое по пътеката. Бруно се отдръпна заднишком в нишата на един гараж с козирка отпред.
— С ядки, ако нямат с праскови, Дон — провикна се жената.
— За мен ванилов — измърмори Бруно и отпи от бутилката.
Огледа скептично светлокафявата къща, опря крак на стената и усети нещо твърдо до бедрото си: ножа, който бе купил на гарата в Биг Спрингс — ловен нож с петнадесетсантиметрово острие в калъфка. Не искаше да използува нож, стига да можеше да го избегне. Кой знае защо, от ножовете му се повдигаше. А пистолетът вдигаше шум. Как щеше да го извърши? Щеше да му хрумне, след като я види. Или нямаше да му хрумне? Бе решил, че ще му хрумне нещо, като види къщата, и все още имаше усещането, че къщата е тъкмо тази, но нищо не му хрумваше. Това би ли могло да означава, че къщата не е тази? Ами ако го пипнеха, че дебне наоколо, и го изгонеха, преди да се е уверил? Гай не му беше разказал достатъчно — бе пределно ясно! Бързешком отпи от бутилката. Не бива да започва да се притеснява, това ще провали всичко. Коляното му поддаде. Прокара изпотени длани по бедрата си и облиза устни с треперещ език. От вътрешния си джоб измъкна листчето с адресите на всички Джойс и го обърна към уличната лампа. Въпреки това не успя да разчете написаното. Дали да не потърси друг адрес, а да се върне тук по-късно?
Щеше да изчака петнадесет минути, може и половин час.
Докато пътуваше, в ума му се бе загнездило убеждението, че е по-добре да я нападне на открито, така че във всичките му кроежи първоначално той тръгваше към нея. Тази улица например бе почти достатъчно тъмна, под дърветата цареше пълен мрак. Предпочиташе да си служи с голи ръце или да я удари с нещо по главата. Не съзнаваше колко е възбуден, докато не почувствува как тялото му физически се напряга при мисълта, че ще скочи надясно или наляво, както би станало, когато я нападне. От време на време го спохождаше мисълта колко щастлив ще е Гай, след като всичко приключи. Мириам се бе превърнала в предмет — дребен и твърд.