— Защо трябва да му се обаждаме?
— Защото искам. Далече ли е оттук?
— На около петнадесет мили.
— Само толкова? Дай ми номера му.
Грег се замисли за момент и откри, че още го помни.
— Милтън, шест, деветдесет и четири, деветдесет и едно.
— С централата ли трябва да се свържа?
— Ами да, свържи се. — Грег я гледаше неспокойно. Сигурно е пила цяла нощ, помисли си той.
— Милтън… Милтън — казваше Ники на телефонистката. — За пръв път ли го чувате? Милтън, шест… Как беше по-нататък, Грег?
Грег повтори номера и Ники повтори след него, после го погледна и каза:
— Милтън или Милтаун — има ли някаква разлика? Ало? Боби? Обажда се любещата ти съпруга… От Хъмбърт Корнърс, страшно весело местенце, и съм с Грег… Да, и се чудехме, дали не искаш да дойдеш на закуска. — Изкикоти се.
Грег направи няколко крачки из стаята и се запъти към мивката, където си доля още малко уиски.
— Ааа… зает си. Но не твърде зает, надявам се. Искаме да те видим, нали, Грег?
Бавно и тъжно Грег поклати глава.
— Грег казва „не“, но аз казвам „да“… Еее… Сега пък от какво бягаш, Боби? — Попита тя през смях. Дръпна слушалката от ухото си, чукна вилката няколко пъти, след това остави телефона.
— Затвори. След малко ще опитам пак — каза тя и намигна на Грег. — А междувременно ще звънна на мъжа си и ще му кажа… ще му кажа за ей това — каза тя и посочи листа върху масичката за бридж.
Ралф не беше вкъщи. Ники опита и друг номер, където смяташе, че ще го намери, но Ралф не беше и там. Това я ядоса.
26
Ники се обади в десет и след като затвори телефона, Робърт отиде да доизмете балкона — едно от последните задължения, които му оставаха, преди да напусне къщата. Метеше бавно, защото ръката го болеше. Откакто снощи му смениха превръзката в болницата и пукнаха коричката от пеницилин, който докторът му беше сложил, усещаше непрекъсната болка. Виеше му се свят или може би бе изпаднал в лек унес. Имаше чувството, че обаждането на Ники е някакъв сън. Изглеждаше толкова странно, толкова невероятно тя да е в апартамента на Грег в Хъмбърт Корнърс, пияна в десет часа сутринта — заедно с Грег при това, който по всяка вероятност също беше пиян и весел.
След като свърши на горния етаж, седна на канапето с чаша кафе. Телефонът отново иззвъня, но Робърт не се пресегна да го вдигне. След като иззвъня десет пъти, си помисли, че може би не е Ники, и го вдигна.
— Боби, миличък, много искаме да дойдеш — каза Ники. — На закуска, ако донесеш яйца.
Този път Робърт чу смеха на Грег.
— Хайде сега. Сигурен съм, че можете и без мен. Тъкмо бях тръгнал към вратата, защото напускам къщата.
— О, как така ще я напускаш? — каза Ники шеговито. — Не искаш ли да видиш Грег? Мъжът, когото ти… победи?
— Благодаря, но напоследък ми омръзна да го гледам. — Робърт затвори телефона ядосан. Беше десет и седемнадесет. Робърт беше казал на Джак и Бети, че ще мине към единадесет с двата куфара и с кашоните, които му бяха предложили да остави у тях, но реши да ги занесе още сега. Колкото по-бързо си тръгнеше оттук, толкова по-добре. Ако не вдига телефона половин час, Ники може и да се откаже.
Натовари куфарите и кашоните в колата и потегли. Значи Грег се е върнал вкъщи и сега си пие с Ники. Робърт не можеше да го проумее. Грег сигурно е пуснат под гаранция и Робърт се чудеше дали Ники е дала парите. Всичко е толкова лесно за тези двамата, мислеше си Робърт. Снощи например полицията не си беше направила труда да му съобщи, че са заловили Грег. Между единадесет и малко след дванадесет Робърт беше при доктора в болницата и когато се прибра, научи за Грег не от полицията, а от Нилсънови — били го чули по радиото в полунощ и му се обадиха, за да му кажат.
Когато отиде у Нилсънови, Бети печеше нещо. При вида на малкия слънчев хол, изпълнен с благоуханието от кухнята, Робърт се усмихна и усети как от това лицето му едва не се пропука.
— Къде е Кати? — попита Робърт. Кати беше дъщеричката им.
— На неделно училище. След това ще обядва у една приятелка — каза Джак с усмивка. — Твърдо ли си решил да заминеш днес?
— Да, за Ритърсвил. Ще остана в хотел, докато докторът…
— Има ли нещо ново за него?
— Все същото.
— Хм. Струваш ми се малко отслабнал, Боб. Сядай, сядай. — Той избута Робърт към канапето с такава загриженост, сякаш Робърт бе инвалид. — Каква новина, а? Тъкмо се канехме да изгасим лампата горе и Бети каза: „Дай да пуснем новините в полунощ, да чуем какво ще бъде времето.“ — Джак се засмя.
Бети се показа от кухнята. Едната й ръка беше в кухненска ръкавица.