— Не, благодаря, Джак.
— Недей да упорствуваш, ще си взема колата. Няма да има нужда да ме връщаш.
— Предпочитам да бъда сам. Съвсем сериозно — каза Робърт толкова твърдо, че Джак го погледна. — Няма да нося много багаж със себе си — добави той.
— Както искаш. — Джак сви рамене.
Робърт му благодари, обеща, че ще се видят, преди да замине за Ню Мексико, и тръгна към колата си. Караше бързо. Разстоянието беше кратко и само след пет минути стигна улицата си. Изпита облекчение, когато видя, че в алеята му няма кола. Изпи чаша вода до мивката и се загледа в празния перваз, на който бе стояла саксията на Джени. Беше занесъл кашона със саксиите у Нилсънови и сега си представяше как Бети стои във входното антре и ги изважда една по една. Часовникът му показваше единадесет и петнадесет. Беше обещал на майка си да й се обади тази сутрин, но не искаше да се бави повече с телефонни разговори. Ще й позвъни от Ритърсвил. И утре да не забрави да се обади да му откачат телефона.
Робърт изнасяше първия си куфар, когато чу как в улицата влиза кола. Застана на верандата, за да може да я види. Беше черен тъндърбърд и Робърт помисли, че ще подмине, но тя направи рязък завой в алеята. Караше Ники, а до нея седеше Грег.
Ники излезе от колата и каза:
— Е, Боби, заминаваш значи. Тъкмо навреме дойдохме, нали? — Политна и за да не падне, се задържа за вратата и след това я затръшна.
Грег се измъкна бавно от другата врата, ухилен пиянски и глуповато.
Или ги наругай и изчезвай с багажа, мислеше си Робърт, или се опитай да се държиш любезно и да ги накараш да си тръгнат. А може би и двете заедно.
— А, не, малко сте закъснели — каза Робърт. — Тръгвам веднага.
— Същото го каза и преди час. Няма ли да ни поканиш вътре и да ни почерпиш по едно питие? Нашето го изпихме, нали така, Грег?
— Точно така, мистър Форестър. — Грег се приближи към него с решителна, макар и не много сигурна крачка, като не преставаше да се хили.
— Да, но и аз нямам нищо за пиене. Защо не отидете в Джързи, там ще намерите нещичко? — каза Робърт и продължи с куфара към колата. Трябваше да заобиколи Грег, който нарочно му препречваше пътя. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Имаше чувството, че в гърлото му е заседнала болезнена буца въздух. Наведе се към багажника, за да намести куфара, като използуваше само дясната си ръка. Изведнъж една ръка го сграбчи за рамото, той се завъртя и юмрукът на Грег се стовари върху лицето му.
Робърт падна тежко на няколко метра от колата си. Грег го дръпна грубо за лявата ръка и Робърт извика от болка.
— Не го пребивай! — каза Ники през смях. — Искам да си поговоря с него.
Робърт успя да се изправи. Бузата го болеше, сякаш се готвеше за нова, много по-страшна болка, а лявото му ухо пищеше от нанесения удар. Грег няма да го докосне втори път, зарече се Робърт, а и първия път беше успял само защото бе с гръб към него. Грег бе толкова пиян, че трябваше да се движи непрекъснато, за да не падне. Робърт тръгна към къщата, за да вземе и другия куфар.
— Чакай малко — извика Ники.
Робърт взе куфара и излезе. Грег се беше качил на верандата и се мъчеше да нацели рамката на врата. Нека влязат, помисли си Робърт, там вече нямаше негови вещи. Ники тръгна след Робърт. Той отвори вратата на колата и сложи куфара изправен на пода. Изведнъж отвътре се чу трясък. Робърт хукна към стъпалата. Сега се чуваше дрънчене на счупено стъкло.
— За бога, престани! — извика Робърт, когато прекрачи прага.
Грег беше в кухнята. Пред камината лежеше преобърнат стол. Робърт се наведе, за да не го удари чинията, която Грег хвърли по него.
— Летящи чинии! — изпищя Ники и се запревива от смях.
За момент Грег спря като зашеметен или може би се чудеше какво още да грабне от кухнята.
— Еее — изкиска се Ники и погледна Робърт, сложила ръце на кръста. Люлееше се от кръста надолу и с ханша си описваше кръгове, сякаш правеше гимнастика в пияно състояние. — Нали помниш какво казваше за мен, Боби? Как изпивам бутилката и падам. Такова ми било пиянството и сега може би така и ще стане.
Робърт направи няколко крачки към кухнята и каза:
— Губиш си времето, Грег. Всичко това не е мое.
Грег се обърна и застана с гръб към мивката. В момента не правеше нищо може би защото не виждаше нищо, което да счупи. Беше хвърлил няколкото чинии, оставени на плота.
Телефонът иззвъня.
— Не му обръщай внимание — каза Робърт на Ники. Отпуснала надолу глава, Ники вървеше към камината някак лениво, сякаш размишляваше.
Робърт събра по-големите парчета от счупените чинии, защото имаха вид на потенциално оръжие, и ги хвърли в камината. Телефонът продължаваше да звъни.