— Вдигни го, Боби.
— Няма значение, знам кой е — каза Робърт. Ако бяха Нилсънови, можеха да почакат, а ако се обаждаха от болницата, знаеше какво ще му кажат.
— Аз съм! — каза Ники с широка усмивка, като сграбчи телефона. — Ало? Кой?… Разбира се. Боби? Една мадама.
Робърт взе слушалката.
Обаждаха се от болницата. Докторът издъхнал спокойно преди петнадесет минути, в единадесет и половина.
— Вие не сте негов роднина, нали, мистър Форестър?
— Не съм. Но мисля… снощи беше дошъл един негов братовчед, възрастен човек. Някой каза, че му е братовчед. Не му знам името. — Няколко души бяха идвали на посещение в болницата, сред тях Джордж и Ирма, съседите, но докторът, изглежда, нямаше близки роднини.
— Да, разбирам. Просто вие идвахте в болницата най-често и затова питах вас.
— Благодаря ви, че се обадихте — каза Робърт и затвори.
— Какво, лоши новини ли? — попита Ники.
Грег идваше бавно от кухнята и на лицето му отново се бе появила глуповатата усмивка. Робърт се изпъна и премигна с очи, сякаш Грег бе призрак, в чието присъствие трябваше да се убеди. Не можеше да прецени какво ще предприеме Грег — дали ще се нахвърли върху него, или ще го подмине; изведнъж видя нож в дясната му ръка, която висеше отпусната надолу — беше малък, но остър кухненски нож.
— Лоши новини ли, Боби? — повтори Ники въпроса си.
— Докторът е починал — каза Робърт.
Грег спря и ръката, с която държеше ножа, остана леко вдигната. Беше само на метър от Робърт.
— Без ножове, Грег. Да не почнете да се правите на гангстери? — смееше се Ники. — Искам да видя бой.
— Починал? — каза Грег. — Лъжеш.
— Обади им се и ги попитай. — Робърт ядосано посочи телефона с болната си ръка.
— Ако е така… ти го уби! — Лицето на Грег стана свирепо. Вдигна ножа.
Робърт приклекна и улови Грег през кръста. Грег падна по гръб. След това Робърт усети за момент ръцете на Ники върху раменете си, чу я как извика: „Урааа! А сега престанете!“ — но Грег лежеше заклещен между коленете му и Робърт го удари два пъти в зъбите, след което Грег го събори и лицето му се ожули в пода. Миг след това Робърт усети как острието на ножа се допря до кръста му. Дясната ръка на Грег беше останала свободна и с нея той се опитваше да забие ножа. Робърт го удари с опакото на дясната си ръка и с усилие се изправи на крака.
— Стига, Греги, стига — извика Ники и падна върху него на колене. — Ох! Грег!
Робърт ги погледна — Грег продължаваше да размахва ножа с вяли движения и със затворени очи, а Ники седеше върху краката му и се държеше с едната ръка за гърлото.
— Боби! — извика някак изненадано тя и се обърна с лице към него.
Тогава Робърт видя кръвта, която бликаше между пръстите й. Ръката на Грег се отпусна и ножът издрънча на пода.
— Удари ли те, Ники? — Робърт коленичи до нея и дръпна пръстите й от гърлото. Кръвта бликаше на тласъци от шията, малко под ухото.
— Боже мой — промълви Ники. — О, боже мой.
Робърт я хвана за рамото и притисна шията й точно над ключицата. Това никак не помогна, тъй като кръвта шуртеше по-отвисоко. Сигурно е сънната артерия, помисли си Робърт. Видя раната — приличаше на малки устни, от които блика яркочервена кръв. Робърт си свали връзката, но в следващия момент осъзна, че не знае как да направи от нея турникет. Смачка носната кърпа на топка, постави я върху раната, уви вратовръзката около врата и я завърза здраво, толкова здраво, колкото му се струваше безопасно. Кръвта не спря да тече.
— Боби… Боообиии… помогни ми! — изстена Ники.
Робърт се изправи и видя, че коленете му са плувнали в кръв. Грабна телефона. Още щом чу гласа на телефонистката, каза:
— Трябва ми лекар незабавно. Гърсетър Роуд. Форестър, името е написано на пощенската кутия… — Трябваше да загуби още пет секунди с глупави обяснения — какъв е цветът на къщата, какво е разстоянието от магистралата до отклонението.
Ники се беше свлякла на пода и лежеше там с полуотворена уста. От турникета имаше полза, помисли си той, защото кръвта не шуртеше толкова силно. А може би не й беше останала много кръв за губене. Притисна с пръсти носната кърпа и освободи другата страна на врата й от турникета. Стори му се, че Ники е припаднала. На пода се беше образувало ужасяващо езеро от кръв, която бе обагрила единия кран на килима в наситено тъмночервено. Потърси пулса на лявата й ръка и най-напред му се стори, че е спрял, след това го усети. Беше много слаб.
— Ники!
Тя не реагира. Робърт натисна няколко точки по врата й близо до раната и под нея. Кръвта беше силно намаляла и сега изтичаше на слаби тласъци. Той притисна краищата на раната. Безполезно бе.