— Ники?
Устните й бяха леко разтворени. Очите и изглеждаха безжизнени. Докосна с палец бузата й, клепача й, по ужасът и уплахата, които изпита, го накараха да отдръпне ръка. Скочи на крака, свали си бързо сакото и видя, че по ризата му, близо до левия ръкав, също има кръв. Издърпа Ники до червеното канапе и подпря на него главата и раменете й. Главата й увисна надолу.
— Ники? — Пак грабна китката й. Пулсът й беше спрял напълно. Опита на другата ръка. Между гърдите й се появи кърваво петно, което приличаше на разцъфнало алено цвете на фона на бялата копринена риза с перлено копче по средата. Беше мъртва. Робърт се изправи, без да отмества поглед от нея. Ръцете й лежаха на пода, с обърнати нагоре длани, в поза, която изразяваше очакване или примирение.
За момент Робърт изпита паника, желание да побегне, да изкрещи. След това погледна Грег и без да се замисля какво прави и защо, се наведе и се заслуша внимателно, докато чу дишането му. После се изправи, отиде до телефона и бързо набра номера.
— Джак! Джак, ела тук, моля те… Благодаря ти… Сега не мога да ти обясня. — Затвори телефона и закри лицето си с длани. Гласът му бе станал писклив. Беше се обадил на Джак само защото Джак бе най-близо. А когато Джак влезеше… Робърт си го представи как се спира сепнат на прага, представи си израза, с който ще погледне Ники, Грег и след това него, и за момент ще си помисли, че Робърт Форестър се е проявил, пак се е проявил. За момент Робърт щеше да види именно това върху лицето му.
Робърт свали ръце от лицето си. Тръгна към вратата, за да излезе навън, но ослепителното слънце го накара да спре. Повече не погледна към Ники, но накъдето и да погледнеше, цветът на ризата и на панталона й се бяха запечатили като черно-бял мотив в крайчеца на окото му. Ножът лежеше близо до краката му и по него нямаше, или поне той не виждаше, нито едно петънце кръв. Наведе се, за да го вдигне, след това спря. Не го докосвай, каза си той, не го докосвай.