Кондукторът се провикна предупредително, ала Гай не престана да крачи до последния момент, след което се метна във вагона зад вагон-ресторанта.
Сервитьорът тъкмо му бе взел поръчката, и на вратата, клатушкайки се, се появи русият младеж, лапнал къса цигара. Изглеждаше малко нацупен. Гай съвсем го бе забравил и сега длъгнестата ръждивокафява фигура му подействува като неприятен спомен. Младежът се усмихна, щом го съгледа.
— Реших, че може да сте изпуснали влака — бодро избъбра Бруно и придърпа един стол.
— Ако нямате нищо против, мистър Бруно, ще ми се за малко да остана сам. Имам да обмислям някои работи.
Бруно загаси фаса, който пареше пръстите му, и го погледна безизразно. Беше още по-пиян. Лицето му изглеждаше някак мърляво, с размазани очертания.
— Може да отидем в моето купе. Може да похапнем там. Необезпокоявани. Какво ще кажете?
— Благодаря, предпочитам да остана тук.
— О, но аз държа, непременно. Келнер! — Бруно плесна с ръце. — Бихте ли донесли поръчката на господина в купе номер три — а за себе си искам пържола, немного препечена, с пържени картофки и ябълков пай. Освен това моментално две уискита със сода! — Той погледна Гай и се усмихна с предишната блага, тъжна усмивка. — Ясно ли е?
Гай поразмисли, после стана и тръгна с него. В края на краищата имаше ли някакво значение? А и нима не бе отвратен до краен предел от себе си?
Оказа се, че уискито е излишно — чашите и ледът биха били достатъчни. Четири бутилки скоч с жълти етикети стояха изправени една до друга върху куфара от крокодилска кожа — единствените подредени предмети в малкото помещение. Освен по една тясна криволичеща пролука в средата не можеше да се мине от куфари и сандъци. Върху тях бяха нахвърляни спортни облекла и екипировки, ракети за тенис, сак със стикове за голф, два фотоапарата, кошница с плодове и вино, положени в гнезда от морава хартия. Върху седалката до прозореца бяха пръснати списания, комикси, романи, както и кутия бонбони, привързана с червена панделка.
— При мен е малко спортно — каза Бруно с неочаквано извинителен тон.
— Добре е. — Гай вяло се усмихна. Помещението го развесели и го изпълни с така желаното усещане за уединеност. Усмихна се и веждите му загубиха начумерения си израз, от което цялото му лице се промени. Очите му вече искряха. Той чевръсто си проправи път между куфарите, оглеждайки предметите като любопитен котарак.
— Нови-новенички са. Не съм пипвал топка през живота си — осведоми го Бруно, подавайки му една ракета. — Майка ми ме кара да взимам всичко това с надеждата да ме предпази от кръчмите. Поне ако закъсам, ще ми свършат работа, като ги занеса в някоя заложна къща. Обичам да си пийвам, когато съм на път. Усещам нещата по-добре, не е ли така?
Донесоха поръчаното уиски и Бруно доля чашите от една от собствените си бутилки.
— Седнете. Свалете си палтото.
Ала и двамата нито седнаха, нито си свалиха палтата. Постояха няколко минути в неловко мълчание, без да има какво да си кажат. Гай отпи глътка уиски, което все едно, че не бе разреждано, после сведе поглед към осеяния с боклуци под. Направи му впечатление, че има нещо странно в ходилата на Бруно или може би в обувките му. Малки, светлокафеникави, с удължен гладък връх като издадената му напред брадичка. Стояха някак старомодно. А и Бруно не беше толкова слаб, колкото му се бе сторило. Дългите му крака бяха яки, а тялото — закръглено.
— Надявам се, че идването ми във вагон-ресторанта не ви е подразнило — предпазливо изрече Бруно.
— Не, никак.
— Чувствувах се самотен. Нали разбирате.
Гай заразправя, че човек е самотен, когато пътува сам в луксозно купе, и точно тогава едва не се препъна в нещо: ремъка на фотоапарат „Ролифлекс“. Отстрани върху кожения калъф, чак до долния ръб, се белееше прясна драскотина. Усети, че Бруно плахо го наблюдава. Разбира се, че щеше да му доскучае. За какво ли беше дошъл тук? Тази мисъл го жегна, прииска му се да се върне във вагон-ресторанта. В това време пристигна сервитьорът с металносив поднос и разгъна масата. Миризмата на месо, печено на открита скара, пооправи настроението му. Бруно толкова настояваше да плати сметката, че Гай отстъпи. За Бруно имаше голяма пържола, цялата покрита с гъби, а за Гай — кюфтета.
— Какво строите в Меткалф?
— Нищо — отвърна Гай, — майка ми живее там.