Теодор Стърджън
Непознати във влака
Стоманените релси се простираха назад, все по-назад, сливаха се, следваха я като ножици, грамадни лъскави ножици, бързащи подир нея. Но никога нямаше да захапят влака както бяха захапали нейния живот с Лио. Сега, когато можеше да види нещата отстрани, тя разбираше, че нишката помежду им е била обречена от самото начало. Странно…
Един мъж пристъпи в купето и седна до нея. Това мъничко я раздразни; предпочиташе да си остане сама в това прохладно убежище. Е, какво пък…
Погледна го с крайчеца на окото си. Той зяпаше към прелитащия навън насип и изглеждаше леко изчервен, сякаш се смущаваше. Тя се усмихна и помисли, че по своему е доста симпатичен.
Той изрече с половин уста:
— Напускаме Рино. Ха.
Това „ха“ всъщност не може да бъде изписано; то бе просто звук, мълчалив въпрос, отговор, извинение.
Добре де, защо пък да не поговори с него? Нямаше от какво да се бои. Срещаш непознат във влака, разговаряш, забравяш го. Всеки ден става така. Но тя все още бе тъй наивна, че да изпитва лека тръпка на вълнение. Какво богатство от неизречени до днес неща може да се разкрие между двама непознати!
— И вие ли? — Тонът й бе шеговит, но той я погледна с разбиране. — Само не казвайте, че вече съжалявате.
Двамата се засмяха едновременно.
— Не, не чак толкова, че да се вижда. — Той я погледна внимателно и се пошегува: — А вие изглеждате много щастлива.
— Не чак толкова — сериозно отвърна тя. — И как бих могла? Трябва да разруша нещо, което съм градила с години. Навярно ще ми отнеме далеч по-малко време.
— Развеждате се, нали? — запита той малко плахо. — Но това е краят, не съм ли прав? Какво остава за разрушаване?
Когато заговори, тя престана да вижда прелитащите траверси и в паметта й изплуваха думи от миналото.
— Много неща остават. Аз бях като всяка друга. От девойка израснах в жена, която някой ден да се омъжи. Всяка минута от моя живот водеше напред и нагоре към деня, когато го срещнах и той пое с мен по същия път. Тъй вървяхме напред и нагоре допреди няколко месеца. Колко глупаво! — възкликна тя изведнъж. — Приказвам като в естрадна песен.
Той бе извърнал лице настрани.
— Продължавайте песента.
— Е, точно това трябва да разруша. Разводът означава край на тези няколко месеца; това е. Но годините, през които вървяхме нагоре един до друг… ами сега просто трябва да сляза надолу по тях, съвсем самичка, докато стигна до мястото, където го срещнах. Сигурно ще ми отнеме доста време. Но не чак толкова, колкото предния път… така или иначе, щом стигна там, вероятно ще се обърна и ще поема отново. Сама.
Той я изгледа така, сякаш виждаше нещо странно.
— Горчиви думи изричате, непозната госпожо.
Тя отвърна на погледа.
— Лош навик. А каква е вашата история?
— Моята ли?… Е, животът си продължава. Имам добра професия, а това не е малко. Ще спестя пари, ще ги вложа в сделки, ще спечеля още или ще загубя. Няма да стоя със скръстени ръце, ще си създавам тревоги. Тъй че за мен не е толкова трудно…
Той я погледна отново; лицето й беше спокойно. Това лице… В покоя той изглеждаше като изваяно. Беше гладко, с пастелен цвят и полупрозрачни клепачи като воали. Около нея се носеше магия — дълбока, тайнствена и предизвикателна. Каква жена, мина му през ума; каква жена!
— О, ще има всякакви дреболии — добави той. — Ще трябва да се преселя…
— Защо?
Той се изчерви.
— Знам ли… Трябва да превключа скоростите. Не искам да прибързвам. — Той замълча, после видя леката й усмивка и опита отново. — Просто не искам да живея на същото място, където… — Сви рамене. — Нека го кажем така: не съм сантиментален. Никога не съм бил. И не искам да ставам. Разбирате ли?
— Да, напълно… По същата причина зарязвам всичко, което имах — дрехи, подаръци, всичко — и си набавям нови. Не защото са ми противни или крият омразни спомени, а защото предпочитам да не ми се мотаят наоколо. Кажете ми. Как виждате съпругата си сега?
Въпросът леко го стресна. Дори изглеждаше малко ядосан.
— Ами… всъщност не мога… искам да кажа, едва ли очаквате от мен… нали разбирате…
— Не ставайте глупав — отсече тя тъй твърдо, че той неволно ахна. — Не съм ви никаква; непознати сме и си говорим за това-онова. Когато влакът спре, повече няма да се срещнем, освен може би пак като непознати. А и… — Леката усмивка трепна лукаво по устните й. — … сам сте си виновен. Разбудихте женското ми любопитство. Не би ме изненадало, ако се окаже, че до самия край изобщо не сте я виждал в истинска светлина. Хайде, давайте; много искам да чуя как един мъж говори истината за жена си.
При тия думи той вдигна вежди и се усмихна широко. После се разсмя.