— Добре. Сама си го изпросихте!
Предложи й цигара, сам запали и я погледна. Тя се бе облегнала спокойно, с привидно затворени очи, макар че знае ли човек… Почти жалко, че трябваше да е непознат с такава жена. Е, какво пък. Всяко зло за добро.
— Тя беше много красива. Когато се оженихме, открих в нея отговор на всичките си въпроси. Споделяхме всичко и въпреки това двамата имахме свой отделен живот. Тя не беше властна или ревнива; имаше здрав разум, за да разбира, че един мъж се удържа най-здраво с чувството за свобода.
— Както и жената — прошепна тя.
Той стрелна очи към нея и веднага ги отклони.
— Да. Май е така…
Замълча тъй задълго, че тя се запита дали не е забравил какво иска да каже… ако изобщо е искал да каже нещо. Потисна желанието да го подкани и търпеливо изчака.
— Странно, че чувам това от непозната — каза най-сетне той.
— Кое?
— За свободата. Даваше ми я тъй охотно, че изобщо не се питах дали и тя не желае същото. Май наистина си падах малко диктатор. Случваха се грозни сцени… Веднъж й казах, че ако някога спипам лъжа в обясненията къде е била и какво е правила там, ще я пребия с камшик. Едва ли го е забравила. Тя бе изключително честна пред себе си и пред мен; дотолкова, че понякога ми изглеждаше нагласено. Но не беше.
Той метна цигарата през прозореца. Тя бавно падна, блъсна се в траверсите и изчезна.
— Е — продължи той, — животът бе хубав, додето една вечер тя избухна. Няколко дни по-късно я срещнах в бара, хванала под ръка млад красавец. Това бе краят за мен.
След малко тя тихо подхвана разказа си:
— Аз бях омъжена за човек, който споделяше с мен всичко… стига да бе в настроение. Но не ме допускаше в голяма част от живота си. Страдах, макар че той не го усещаше. Имаше старомодните двойни норми: той може да върши каквото си иска, но не и аз. И наистина не вършех нищо нередно през двете години брак. Но през последните няколко месеца ми дойде прекалено. Всъщност той никога не ми изневери, просто бе невнимателен. Мисля, че ме обичаше; но никога не бе страдал заради някого и не разбираше какво ме мъчи. Аз бях виновната. Така и не му разкрих колко страдам, докато нещата не стигнаха твърде далече, а тогава вече бе късно за откровен разговор. Той не можеше да ме разбере, затова си намерих друг. Просто трябваше да избирам между човек, когото обичам без да го разбирам и друг, който ще ме разбира без обич. Избрах. Не се опитах да крия от съпруга си и естествено, той откри. Прие го зле.
— Проклет глупак!
— Не! — възкликна тя, като стисна ръката му и заговори тъй страстно, че почти го изплаши. — Той бе прав! Аз сбърках. Сгреших, че не му се разкрих, не показах истинската си личност, та да се съобразява с мен, както аз се нагаждах към него! Сгреших, че не му казах колко болка ми причинява! Сгреших, че не му позволих да ме разбира както щеше да стори, ако го бях помолила!
Ненадейно тя се озова в прегръдките му и отчаяно зарида, притиснала лице към грубия плат на сакото. За пръв път я виждаше да плаче…
— Лиона, Лиона, какво направихме? О, скъпа, защо не ми каза? Опитвах се да съм такъв, какъвто смятах, че искаш да бъда… Обичам те! Щях ли да те последвам в Рино, ако не беше така? Щях ли да седя в съдебната зала и да гледам как ме лишават от теб, ако не те обичах, ако не исках да ти дам онова, което желаеш?
— Съдът… Лио! Там ли беше? Видях те да се качваш на влака…
— Опитай пак, скъпа.
Тя отговори с целувка.