— Какво желаете, господин Бертрам? — попита книжарят и въпросът му не прозвуча особено дружелюбно.
— Извинете, че отново ви досаждам с моята молба, но… буквално гладувам! Не, не, нямам намерение да прося… само ми се иска да ви помоля за една малка допълнителна сума към моя хонорар!
— Но какво искате още? Знаете, че откупих вашето томче със стихове единствено за да ви направя услуга. При това досега само доплащам. Че кой купува в днешно време стихове? Никой! Колко ви дадох за ръкописа?
— Шейсет марки.
— И това е много! Направо нечувано за сборник със стихове на начинаещ поет. А хонорарът е най-дребното, което плаща един издател. Хартията, наборът, печатницата, както и други разходи струват стотици и стотици марки. Нямате ли готов втори том?
— О-о, как ми се иска да го напиша! Но трябва да работя за насъщния. Да бях получил поне някаква малка допълнителна сума за първия том!
— Млади човече, щастливият и охолен живот е гибел за гения. Той се калява само в борба с лишенията. Известно ми е това. Ако реша да ви изплатя най-лекомислено извънреден хонорар, така само ще ви напакостя.
— Но това би било спасение за мен!
— Духът укрепва в нуждата. Сериозно говоря, господин Бертрам.
Опазил ме Бог да взема най-безотговорно да ви лиша от вашата енергия, от вашия порив за творчество! Изключено! Виждате, че съм много зает. Елате пак, щом завършите втория том! Тогава при случай ще прочета ръкописа ви и, ако ми хареса, може би ще ви платя седемдесет и пет марки. Но само заради вас, защото с лирика лошо се търгува. А сега ме извинете, господин Бертрам!
Той му обърна гръб.
Рихард стоеше сред многобройните клиенти с пламнало от срам лице. Струваше му се, като че ли всеки миг ще потъне в земята. Олюля се и неволно потърси с ръка около себе си опора. Непознатият се притече и подпря с длан раменете му.
— Но вие ще паднете, млади човече! Какво ви е?
— Моля ви, господин Бертрам, не досаждайте на клиентите ми! — процеди през зъби собственикът на книжарницата. — Бъдете тъй добър да се стегнете!
Но непознатият му направи знак с ръка, за да го успокои, и каза на младежа:
— Свежият въздух ще ви се отрази добре. Ще ви придружа навън. На улицата от студеното силите на Рихард се възвърнаха. Той промърмори тихо няколко благодарствени думи и тръгна да си върви.
— Не, приятелю — добродушно се усмихна непознатият. — Първо се съвземете! — И като хвърли поглед на неговите тънки бедняшки дрехи, го попита: — С какво се занимавате?
— Писател съм.
— Защо бяхте дошли в книжарницата?
— За… за малък аванс или по-скоро допълнително заплащане. Книжарят издаде мои стихове, а аз се каня да напиша и втори сборник.
— Ах, писателстването е наистина твърде недоходна работа. Далече ли живеете? Как се казвате?
— Рихард Бертрам. Живея на Васерщрасе 10, на третия етаж.
— Да, поетите обичат да живеят по-нависоко — кимна непознатият, — още повече когато са принудени да се прехранват със суми, дадени в аванс. Позволете ми да поговоря с книжаря за вашия случай! Аз… аз имам известно влияние над него. Той ще ви плати сумата, за която го молите. Но за да не ви се налага да го чакате, на първо време ще ви заема въпросните пари. Ето, вземете! Нямам нужда от разписка. Всичко е уредено. Оставете ме само да действам!
Той сложи в ръката на Бертрам монети и побърза да се върне в магазина.
Изплашен и все пак изпълнен с чувство на най-гореща благодарност към непознатия заради неговото съчувствие, Рихард разтвори дланта си — в шепата му светеха две златни монети. За миг-два той се видя принуден да се облегне на стената на къщата, но после изведнъж всичките му сили се възвърнаха. Той забърза напред като в някакъв сън. Изобщо не помисли да изчака непознатия да се върне, а с окрилени стъпки прекоси пазарния площад и се насочи право към магазина за хранителни стоки.
След като пристигна у дома си и извади всичко каквото беше донесъл за ядене, баща му и Мари се разплакаха от радост. С вълчи апетит цялото семейство се нахвърли върху неочаквано появилата се на масата им храна. Едва когато донякъде задоволиха огромния си глад, те накараха Рихард да им разкаже всичко.
— И кой е този непознат господин? — попита накрая Мари.