— Естествено. Ами ако англичанинът се откаже от машината? Би било ужасно! При годишната инвентаризация през януари всичко ще излезе на бял свят. И тогава майсторът ще ме обвини в кражба. Само ние двамата имаме достъп до склада с материали.
— Ох, в такъв случай наистина са те налегнали тежки грижи! И те са особено потискащи, понеже не съзнаваш, че поведението ти не е било съвсем безукорно. Но аз мисля, че англичанинът ще плати за труда ти. Иначе изобщо не би ти поръчвал машината. После ще обезщетиш майстора си и най-открито ще му признаеш всичко, с което ще се оправдаеш и пред собствената си съвест.
— Права си. Прости ми, че те обременявам с невесели неща! Ти самата си имаш достатъчно грижи!
— Наистина е така! От ден на ден татко става все по-зле и ми се струва, като че ли всеки час трябва да съм готова да посрещна неговата кончина. На всичко отгоре не сме в състояние да облекчим поне мъничко страданията му… ох, голяма е мъката ни!
Двамата се изправиха, сякаш в безмълвно признание за неприятното и тягостно чувство, предизвикано от края на разговора им.
— Кога излиза за последен път навън, Мари? — попита Вилхелм.
— Днес преди обяд… за пет минути.
— Видя ли пак онзи изискан господин, когото толкова често срещаш?
— Не, този път не, ала завчера го зърнах на пазара. И отново тръгна подир мен.
— Докъде те следва?
— До пътната врата.
— Но не те заговори, нали?
— Само да беше посмял! Щях да му дам да се разбере!
В очите на младежа проблеснаха искри на нескрита гордост.
— Ти си смело момиче — каза той. — Само така! Все пак те съветвам да бъдеш предпазлива! Знаеш какво се говори из града за чудовището в човешки образ, което не се спира пред никаква дързост, пред никакъв риск и пред никакво престъпление. Дори почтените мъже се боят от него.
Мари се стъписа. Обхвана я боязън.
— Да не би да искаш да кажеш, че човекът, който без да пророни дума тръгва по петите ми, щом ме зърне на улицата, е онзи злокобен тип, наричан Капитана, че той е предводителят на тайнствената банда от престъпници? — Не изключвам тази възможност, Мари. Никой не го познава. Властите са безпомощни срещу него. Ръката му е много дълга. Той поема всякакъв риск, може всичко, налага се във всичко, постига всичко. Никой не съумява да прозре плановете му. Затова човек трябва много да внимава.
— Ах, Вилхелм, сърцето ми съвсем се сви!
— Недей така, Мари! Предупредих те само за всеки случай, за да избегнем някое нещастие. Самият аз се питам защо ли пък един престъпник ще хвърли око тъкмо на теб. Не се тревожи напразно, но внимавай!
На сбогуване двамата си подадоха ръка.
— Лека нощ, Мари!
— Лека нощ, Вилхелм!
Една целувка, после тя тръгна и забърза нагоре по стълбите, за да седне пак пред своята бродерия, с която, влагайки много труд, се надяваше да припечели няколко гроша.
3. ЧОВЕКЪТ С МАСКА
През Рингплац крачеше един добре облечен мъж на около шейсет години с голяма сива брада. Той леко провлачваше левия си крак и се подпираше тежко на бастун със сребърна дръжка. Бавно и с отмерени крачки мъжът свърна в горния край на Васерщрасе. На номер четири на същата улица се намираше едноетажна мизерна къща, до чиято входна врата на дървена табелка бе написано, че там Соломон Розенбаум имаше вехтошарски магазин и заложна къща.
Вратата беше заключена. Мъжът почука. След доста време тя се открехна и в пролуката се появи женско лице с гърбав остър нос.
— Какво желаете?
— Да купя нещо.
Гласът на жената стана по-дружелюбен.
— Влезте и почакайте! При моя мъж има клиент.
Тя пусна посетителя да влезе, после заключи вратата и го въведе в една стая, където можеха да се видят какви ли не вехтории. Докато той сядаше на малко столче без облегалка, жената отвори водещата към съседното помещение врата.
— Соломоне, живот мой, дошъл е тук един господин, дето иска с теб търговия да прави. Накарай да си върви оназ’ жена, от която не можеш изкара и пфениг печалба!
След това тя отново се върна на своя пост зад входната врата.
Старо мъждукащо газениче осветяваше помещението. Лицето на купувача не се различаваше много ясно, но въпреки това той премести столчето си на по-тъмно място.
След известно време вратата на съседната стая отново се отвори и оттам излезе разплакана млада жена, болнава на вид. Мършавата и малко приведена фигура на Розенбаум се появи в рамката на вратата.
— И тъй, кажете — подвикна той подир жената, — че мога дам пари срещу заложени неща, кои са в мои ръце! Ако той иска задържи маса и легла, че му трябвали, нищо няма получи.