Лена понечи да отвърне нещо, ала баща й направи знак да мълчи. Беше се изплашил много.
— Какво можем да направим, за да спасим Борман? — малодушно попита той.
— Ще ви кажа. На кого от вас е предложил задигнатото при грабежа?
— На мен и на жена ми.
— Разпитваха ли ви вече?
— Да.
— Бяхте ли вече на очна ставка с него?
— Още не.
— Това е добре. Скоро ще ви повикат. Тогава просто ще заявите, че не разпознавате в негово лице престъпника.
— Но ние вече дадохме показания, че е той!
— Заблудили сте се! Има един човек, с когото си приличат като две капки вода. Именно този двойник на Борман ви е донесъл плячката си.
— Щом можете да намерите такъв човек…
— Ще се погрижа. Борман е невинен. С истинския престъпник си приличат удивително, сякаш са близнаци, но престъпникът има червен белег на дясната си буза. Хайде, решавайте!
Соломон Розенбаум се обърна нерешително към дъщеря си:
— Е, Лена, ти какво ще кажеш? Девойката вдигна рамене.
— Какво ще кажа ли? Имам две условия — заяви тя. — Условия ли? — изсмя се Капитана. — Госпожице Розенбаум, не сте наясно с положението на нещата. Условия мога да поставям само аз.
— Първото от тях е — невъзмутимо продължи Лена — писмено признание за вината на Борман, подписано от самия него. И второто условие е великанът да не ми досажда повече.
— От мен да мине — каза Капитана и махна надменно с ръка — и без това смятам да го използвам на друго място. Той изобщо не бива да остава в града.
— Въпреки това по-късно може да го открият и пак да го задържат, в случай че да речем някой друг… разбирате ме, нали… издрънка нещо във вреда на Соломон Розенбаум.
Капитана хвърли изпод маската си зъл, но леко развеселен поглед към своята хитра и упорита противничка и каза:
— Ще се погрижа исканото от вас признание да бъде изготвено и подписано.
— И предадено в ръцете на баща ми!
— И това ще стане. — Капитана им обърна гръб, но се разколеба и попита: — Впрочем, Розенбаум, коя беше жената, която отпратихте преди малко?
— Жената на ключаря от затвора на предварителния арест, тъй наречената „бастилия“.
— Какво искаше тя?
— Да заложи две легла и една маса. Но тъй като настояваше тези неща да останат при семейство Арнолд, не можех да й дам абсолютно нищо.
— Нима нямаше нещо друго за залагане?
— Че кво да има? Всички по-ценни вещи на Арнолдови са отдавна при мен.
— Е, това не ме засяга. И така, Розенбаум, какви показания ще дадете, когато ви изправят за очна ставка срещу Борман?
— Ще кажа, че той не е търсеният престъпник. Истинският крадец му прилича поразително, но на дясната си буза има голям червен белег.
— Добре. И няма да се отмятате от тези показания. Евентуално неподчинение ще е гибелно за вас. Знаете, че познавам и най-дълбоко скритите тайни във вашия дом. Денонощно ще бъдете под зорко наблюдение. Внимавайте, Розенбаум! Следващият път няма да съм толкова снизходителен!
Човекът с маската си тръгна. Евреинът го изпрати до пътната врата, след което се върна:
— Ама че неприятна вечер! — промърмори на себе си. — Лена, все още се учудвам на поведението ти към този човек.
— Ами! Ако не удържи думата си, ще преживее и много по-неприятни неща. Но стига сме говорили за това! Качвам се на горния етаж — чака ме моята приятелка Зелма Тал, ще четем стихове.
— Стихове ли? — смая се баща й. — Ами да, стихове от Алмансор!
— Алмансор? Не съм го чувал — навъсено отвърна Розенбаум.
— Наскоро си купих книгата… от книжарницата на пазара, от книжаря Щрикрод. О-о, уверявам те, че авторът й е прекрасен човек! Възхищавам му се.
— Чети, чети си, дъще, живот мой! Лена Розенбаум може да си го позволи: да чете стихове, с които само си губиш времето и нищо не печелиш. Ти трябва да си умна и образована, за да идват тук графове и барони и да искат ръката ти!… К’во безумие от страна на Борман, да се осмели да помисли за богатата Лена… и колко е досадно, че трябва да помогнем на тоз’ безсрамен тип да се измъкне от кашата, в която се е забъркал!
Тишината на зимната нощ се възцари над Васерщрасе с нейните бедняшки къщици, над покривите, притиснати от тежки снежни преспи, над безбройните осветени прозорчета. Сякаш напук на цялата мизерия в тези домове се беше вселил мир и покой. Но това бе само привидно. В действителност зад блесналите стъкла на прозорците живееха хора с много грижи и тревоги, в немотия, мъка и угнетеност, водейки объркано съществувание.