Едно-единствено изключение бе може би Лена, дъщерята на вехтошаря и собственика на заложната къща Розенбаум, която заедно със Зелма Тал седеше на чаша чай в стая, където личеше повече лукс и блясък, отколкото вкус, и с възторжен тон четеше на приятелката си стихове от Алмансор. Всеки, наблюдавал как преди малко същата Лена се държеше с Капитана и как накрая неотстъпчиво, хитро и безстрашно му постави условията си, не би казал, че това е същата девойка. Лена имаше способността да се възторгва и духът й да витае в по-висшите сфери на човешкото битие. Сигурно в нея се криеха две души, иначе тази загадка изглеждаше неразрешима.
Междувременно родителите й останаха в неуютната задна стаичка на магазина и шепнешком се съвещаваха, разговаряха за Капитана, за великана Борман и за други нерадостни неща. В същото време самият Капитан, тайнственият непознат, отново преследваше тъмните си гешефти.
След като се раздели със Соломон Розенбаум и с бързо движение свали маската си, той свърна наляво и навлезе на известно разстояние във Васерщрасе, но после се върна обратно, за да установи дали някой го преследва, и понеже не забеляза нищо обезпокоително с умерена крачка продължи надясно, тежко се подпираше на своя бастун и леко провлачваше левия си крак.
Изглеждаше, че той е добре запознат с Васерщрасе, защото внезапно хлътна в някакъв тъмен коридор, където с помощта на специални очила силно промени външността си. После без да пали светлина, опипом и с голяма сигурност се заизкачва в тъмнината нагоре по стълбите. Очевидно се ориентираше по звука на долитащия до него женски плач.
Почука на една врата, зад която вероятно се стъписаха и се позабавиха преди да кажат „влез!“.
Мъжът прекрачи прага на бедната, но чиста стаичка. Освен маса и двете легла, които се виждаха през отворената врата на съседното спално помещение, тук нямаше други мебели. На пода си играеха две момченца, до прозореца стоеше жена с разплакани очи, а върху сандък до масата седеше мъж, който сърбаше обикновена супа, приготвена от хляб и вода.
Това беше жената, която Соломон Розенбаум бе отпратил безсърдечно.
Щом зърна посетителя, тя се изчерви. Изглежда, че въпреки очилата го позна. Той учтиво поздрави и се извини за безпокойството.
— Познахте ли ме, мила жено? — попита. — Аз бях при вехтошаря Розенбаум и узнах за вашето тежко положение. Няма защо да се срамувате! Идвам, за да ви помогна.
Мъжът остави лъжицата си настрани, а жената избърса насълзените си очи с престилката.
— Не е необходимо децата да слушат какво си говорим — каза посетителят. — Изведете ги оттук и ги сложете да си легнат!
Жената се подчини. Когато се върна, тя затвори зад гърба си вратата на стаята. Върху лицето й се беше появил израз на нова надежда. Тя и мъжът й зачакаха мълчаливо и с голямо напрежение да чуят за какво беше дошъл непознатият посетител.
— Повтарям въпроса си дали ме познахте? Тя кимна. — Искахте да заложите тази маса и двете легла при Розенбаум, нали?
Кръвта нахлу в главата й и тя безмълвно погледна мъжа си.
— Защо питате? — с несигурен глас се обади Арнолд.
— Защото ви съчувствам.
— Но кой сте вие?
— Малко по-късно ще ви кажа. Но преди това имайте добрината да ми обясните защо не се обърнахте към други хора, а към този безсърдечен евреин?
— Не знам кой друг би могъл да ни помогне.
— Кое ви докара до нерадостното положение да оставяте имуществото си в заложна къща?
— Нуждата и мизерията.
— И защо изпаднахте в такава нужда? Мъжът се навъси.
— Не ми се сърдете, господине, — но въпросите ви стигат твърде далече!
— Не е така! Доверете ми се само! Нали вече ви казах, че искам да ви помогна! — Не ви вярвам. След като при всички приятели и познати съм ударил на камък, едва ли сред непознатите ми ще се намери някой, който да помогне. Впрочем именно мой познат ме докара до това плачевно положение.
— Как така?
— Предпочитам да мълча по този въпрос.
— Е, тогава аз ще го кажа. Вашият познат, чието име е Менерт, ви помоли да му станете гарант.
— Господине, откъде знаете? С никого не съм го споделял, а той има всички основания да си мълчи!
— Все едно е откъде го знам. Вие сте се поддал на неговите увещания да му направите услуга!
— За съжаление!
— И ето че сега Менерт ви е натопил. Въз основа на поетата гаранция се налага да плащате, а не сте в състояние. Притискат ви и очаквате неприятности от вашите началници, възможно е дори да изгубите и мястото си като надзирател в затвора, защото ще се опитат така да извъртят нещата, че да изглежда сякаш сте приели лекомислено да станете гарант, ще ви изкарат неблагонадежден и безсъвестен човек. Така ли е?