— Ей сега ще се върна да ви взема, или пък ще ви повикам.
Но той нито се върна, нито я повика. Нещо повече, след известно време Улрике чу два изстрела. Разтревожена, тя скочи на крака и се втурна след ротмистъра. Намери го да лежи на земята, облян в собствената си кръв. Очевидно бе извършено страшно престъпление — убийство! А при убития с пушка в ръка, надвесен над трупа му, стоеше… Герхард Бург.
Какво се случи после, по-късно и самата Улрике не бе в състояние да разкаже, защото тя изгуби съзнание и се наложи да я отнесат обратно в замъка. Двата изстрела бяха чути от вахмистъра и другарите му, оставени на пост в Боровата клисура. Те намериха Тифенбах и Герхард Бург, който макар и странно, изглежда не мислеше за бягство и бе изцяло погълнат от грижи за изпадналата в несвяст Улрике. Пушката му лежеше встрани на земята.
Вахмистърът, с посивели коси и голям опит от дългогодишната служба, с един поглед схвана положението на нещата. Наистина, струваше му се чудовищно новоназначеният полицейски служител Бург, изправен пред блестящо бъдеще, да се е превърнал в убиец, ала в годините на своята кариера той бе преживял не едно и две загадъчни неща, освен това за него над всичко друго стоеше дългът.
Та този случай бе кажи-речи ясен като бял ден!
Със сериозно лице той си направи изводите и ги сподели с Герхард Бург, като сложи предупредително длан върху ръката му.
— Но чуйте ме най-после! — избухна Бург. — Подозренията ви граничат с безумие.
— Безупречен изстрел точно в сърцето — обясни другият жандарм, който се беше надвесил над трупа на Тифенбах, и се изправи. — Мъртъв е… твърде късно е да му се помогне!
Герхард Бург не обърна внимание на думите му, а продължаваше да увещава вахмистъра:
— Бог ми е свидетел… стана така, както ви го описах! Докато разговарях с Тифрнбах, изстрелите се разнесоха нейде отстрани.
— Ами вашата двуцевка?
— Веднага се втурнах към дървото, където бях оставил пушката си, докато почивах…
— И…?
— Ами точно там е загадката я! Оръжието лежеше на земята и с него току-що бе стреляно!
Двамата жандарми вдигнаха рамене.
— Самият вие сте полицейски служител! Сигурно знаете на какво може да се повярва и на какво не. Откакто се разнесоха изстрелите, изминаха броени секунди — престъпникът не би могъл да изчезне. Би трябвало да го видите или поне да го чуете.
С дълбока въздишка Герхард Бург отпусна ръцете си, вдигнати в моментна възбуда.
— Нали ви казах, никого не видях. Сигурно тайнственият стрелец веднага е избягал. Нямах никакво време да го търся, защото ротмистър фон Тифенбах лежеше в кръв и вярвах, че още има надежда да му се помогне!
Вахмистърът кимна с непроницаемо изражение на лицето.
— Добре, добре. Значи взехте пушката си и се втурнахте обратно насам с все още димящите цеви в ръка… а тук заварихте милостивата госпожица наведена над мъртвеца.
— Да, така беше.
— И после тя припадна, нали?… Бург, сам ще признаете… това ни стига.
— За да ме арестувате ли? — избухна Герхард.
— Няма как да не държим сметка за фактите и обстоятелствата — гласеше отговорът, а после в резултат на трепнали в него човешки чувства вахмистърът добави: — Не правете неприятната ни задача още по-тежка!
След този кратък разговор вахмистърът претърси един подир друг всичките джобове на Герхард Бург, който, примирил се с участта си, не се възпротиви с нито една дума. Само когато от джоба му измъкнаха някакъв ключ, той трепна и ги увери, че го вижда за пръв път и няма никаква представа как е попаднал в него.
Вахмистърът мълчаливо прибра ключа. После поведоха Бург към замъка.
Щом стигнаха, вахмистърът незабавно отиде при господаря на замъка, за да го уведоми за случилото се.
На почукването си обаче той не получи отговор. Вратата бе заключена, а ключът липсваше. От слугата узна, че този ден възрастният господин все още не се е появявал, а подобно нещо не се е случвало до този момент.
На вахмистъра му се видя особено странно, че ключът не може да се намери, и неволно се сети за открития в джоба на Бург ключ. Веднага го извади и ето виж… той много добре пасна в ключалката, превъртя се плавно и вратата рязко се отвори.
Старият управител на замъка, който напразно бе дошъл със своята връзка ключове, нададе вик на ужас. В средата на помещението с прерязано гърло сред локва кръв лежеше… Бернхард фон Хелфенщайн.