— Ани, ти ли си? — попита нечий глас. — Продаде ли нещо?
— Да, татко, почакай малко, ще запаля лампата!
— Добре, запали я! Гладен съм.
— Гладен! — обади се някакъв рязък глас откъм ъгъла.
Припламна кибритена клечка и скоро се разгоря фитилът на малко газениче. Непознатият още стоеше пред отворената врата. Беше сложил кошницата на земята до себе си и оглеждаше осветената стая или по-скоро студеното влажно сводесто помещение. В един от ъглите бяха нахвърляни няколко парцаливи постелки и малко слама. Върху тях се виждаше изпънато тялото на еднокрак човек. В другия ъгъл се беше свило някакво създание, което едва ли можеше да се вземе за човешко същество. Това беше малоумният доведен брат на малката.
На светлината от лампата инвалидът забеляза непознатия.
— Кой е този там? Кого си ни довела?
— Той е един добър човек, татко, който ми подари цял талер и пълна кошница с…
— Остави дете! — прекъсна я непознатият, като влезе и затвори вратата зад гърба си. — Да се погрижим първо за най-необходимото!
Сковаващ студ властваше в помещението, което приличаше повече на обор, отколкото на човешко жилище. В ъгъла се виждаше малко кюмбе, до стената — една маса, а под единственото миниатюрно прозорче имаше два разнебитени стола и… това бе всичко.
С един поглед непознатият схвана положението и веднага разбра какво трябва да се направи. Той извика гладуващите хора на масата и без много приказки изпразни кошницата от съдържанието й. С кратко движение на ръката пресече учудените им въпроси.
— По-късно ще говорим! Преди всичко заповядайте и добре се нахранете!
Малоумният и момичето незабавно се отзоваха на поканата му, но инвалидът дълбоко въздъхна и каза:
— Мили Боже, имам чувството, че днес сме получили коледни подаръци!
После и той посегна към храната, която в по-голямата си част представляваше отдавна забравени лакомства. Яденето толкова погълна вниманието и на тримата, че те вдигнаха глави от масата едва когато чуха вратата да се отваря и затваря. Непознатият беше изчезнал.
Ала не след дълго той се върна, а зад него се появи помощникът на търговеца на въглища, чиито магазин се намираше наблизо. Човекът влачеше тежък чувал и снопче нацепени трески. След като ги остави, той бързо се отдалечи.
— Тъй — каза непознатият, — а сега хубавичко затоплете стаята! Утре ще ви донесат още въглища. Те са поръчани и платени.
Тримата продължиха да дъвчат, докато цялата храна изчезна. После запалиха огън в печката и едва тогава инвалидът се изправи пред своя благодетел и каза:
— Благодаря ви господине, хиляди благодарности! Мога ли да попитам кой сте и…
— Името ми няма никакво значение. Нека по-добре да поговорим за вас! Как изпаднахте в такава голяма мизерия?
— След злополуката ми с влака отпреди шест години. Преди това разполагах с достатъчно средства за сносен живот, а докато бях вахмистър в местния затвор, имах още по-малко причини да се оплаквам.
— А защо не си останахте на тази служба?
— Да остана ли? — изсмя се горчиво старият. — С удоволствие бих останал, но ме уволниха. Имах лошия късмет да ми избяга един двоен убиец, когото трябваше да прехвърля в друг затвор. Ето защо ме изгониха! Това се случи преди двайсет години.
— Двоен убиец ли? Преди двайсет години?
— Да. Казваше се Герхард Бург и беше син на лесничей. Беше убил господаря на замъка Хелфенщайн, както и ротмистъра фон Тифенбах.
— Хм — замисли се непознатият. — И този човек ви избяга?
— Имал е съучастник, който го освободи. А после аз трябваше да плащам сметката.
— Но нали след това сте получили пак работа в железниците?
— Да, и там злата участ ме връхлетя с още по-страшна сила. Превърнах се в инвалид. Вярно, дадоха ми безплатна лекарска помощ, както и едно малко обезщетение… но това бе всичко. Оттогава живеем тук в тази дупка.
— Лошо — кимна непознатият, — но нещата ще се променят. — Аз ще се погрижа за това.
— Вие ли? — последва удивен въпрос. — Също и в бъдеще? Господине, не ми се сърдете за прямите думи! Как и защо обаче стигнахте до това решение? Не знам дори името ви и не мога да разбера защо вземате толкова присърце съдбата на бедни хора като нас.
— В такъв случай не вярвате в естествената доброта на човешкото сърце, в най-обикновения порив да помогнеш на ближния си?
— Вярвам в това, господине, но рядко се срещат толкова благородни сърца. Наистина… сега се сетих нещо…