Мери Джо Пътни
Неприлично предложение
ПРОЛОГ
Уелс, 1791
Зимната мъгла забулваше всичко наоколо, когато те се покатериха върху каменния зид, ограждащ имението. В призрачната картина нямаше и следа от човешко присъствие и никой не забеляза как неканените гости скачат от оградата и прекосяват грижливо поддържания парк.
Ники тихо попита:
— Мамо, кокошка ли ще откраднем?
Марта, майка му, поклати глава.
— Имаме много по-важна работа.
Думите сякаш пресякоха дъха й, тя избухна в кашлица, преви се и слабото й тяло се разтресе. Загрижен и уплашен, Ники докосна ръката й. Нощуването под живия плет бе влошило кашлицата й, а и нямаха какво да ядат. Той се надяваше, че скоро ще се върнат в циганския катун, където щяха да намерят храна, огън и приятелска подкрепа.
Марта се изправи, лицето й бе бледо, но решително и те продължиха да вървят. Единственото петно в зимната белота беше ярко лилавата й пола.
Накрая излязоха на широка морава, която заобикаляше извисяващата се каменна постройка. Уплашен, Ники попита:
— Големи господари ли живеят тук?
— Аха. Гледай добре, някой ден това ще е твое.
Той се вторачи в къщата. Изпитваше странна смесица от объркани чувства. Изненада, вълнение, съмнение, а и презрение.
— Циганите не живеят в каменни къщи, закриващи небето.
— Но ти си didikois — смесена кръв, по баща. Редно е да живееш точно на такова място.
Момчето я изгледа стреснато.
— Не! Аз съм tacho rat, истинска кръв, не съм gorgio, бял човек.
— Вярно е — твоята кръв е и на циганин, и на бял човек. — Тя въздъхна, красивото й лице се изопна. — И макар да си отгледан като циганин, бъдещето ти трябва да е като на бял.
Ники понечи да протестира, но когато се чу тропот на копита, тя го спря рязко. Скриха се в храсталака и проследиха двамата ездачи, които бавно яздеха по алеята, после спряха пред къщата. По-високият слезе от коня и бързо изкачи широките каменни стъпала, оставяйки жребеца си на своя придружител.
— Чудесни коне — завистливо прошепна Ники.
— Аха. Това трябва да е граф Абърдар — измърмори Марта.
Изчакаха, докато високият мъж влезе вътре и слугата отведе конете. После Марта кимна на Ники, те се забързаха през тревата и изкачиха стъпалата.
Вместо да почука, майка му улови дръжката на вратата. Тя лесно се отвори и жената пристъпи вътре, следвана от Ники. Очите му се разшириха, когато видя, че бяха влезли в предверие с мраморен под, толкова огромно, че можеше да побере целия цигански катун.
Единственият мъж, когото забелязаха, бе облечен с портиерска ливрея. Той ахна:
— Цигани! — Сграбчи звънчето и зазвъня за помощ. — Веднага изчезвайте оттук! Ако не напуснете имението до пет минути, ще отговаряте пред съда.
Марта улови ръката на Ники.
— Тук сме, за да се видим с графа. Имам нещо, което е негово.
— Сигурно нещо, което сте откраднали — изръмжа слугата. — Махайте се.
— Не! Трябва да го видя.
— Невъзможно — озъби се слугата и запристъпва към тях.
Марта изчака да се приближи, после отскочи встрани.
Като ругаеше, прислужникът се наведе и безуспешно се опита да хване натрапниците. В това време се появиха още трима слуги, дочули звънеца.
Втренчила яростен поглед в мъжете, Марта рече заплашително:
— Трябва да видя графа! Клетвите ми ще сполетят всеки, който се опита да ме спре.
Слугите застинаха по местата си. Макар да бе жена, Марта лесно объркваше и плашеше белите хора. Ники се гордееше с нея. Кой друг, ако не циганин, можеше да упражнява такава власт с думи?
Майка му стисна ръката му и те заотстъпваха заднешком навътре в къщата. Преди слугите да успеят да се отърсят от уплахата, плътен глас избоботи:
— Какво, по дяволите, става тук?
Висок, властен и арогантен, графът влезе с широка крачка.
— Цигани — изрече той с отвращение. — Кой позволи на тези мръсни твари да влязат вътре?
Марта заговори без увъртане:
— Доведох внука ти, господарю на Абърдар. Синът на Кенрик — единственият внук, когото ще имаш някога.
В стаята настана мъртва тишина, когато стреснатият втренчен поглед на графа се прехвърли върху Ники. Марта продължи:
— Ако се съмнявате в думите ми…
След миг старецът се отърси от вцепенението си:
— О, вярвам, че това отвратително копеле може да е на Кенрик — произходът му е изписан на лицето. — Той изгледа Марта похотливо, както белите мъже често гледаха към циганките. — Лесно е да се разбере защо синът ми е легнал с теб, но циганското копеле не ме интересува.
— Моят син не е копеле. — Марта бръкна в пазвата си и измъкна два мръсни прегънати листа. — Понеже белите хора държат много на документите, аз запазих доказателство — брачното ми свидетелство и удостоверението за раждане на Ники.