— Да — промърмори потиснато Клер.
Марджед изчака с надежда да чуе повече подробности. Когато такива не последваха, тя попита:
— Има ли някакви странни зверове, които се навъртат в имението? Говори се, че е донесъл някакви диви животни. Трябва да предпазя децата да не надникват в имението.
— Не видях нищо по-екзотично от пауни, но те винаги са си били там. — Клер подреди купчината листа и ги подаде на приятелката си.
Сещайки се, че е време да си ходи, Марджед стана.
— Ще идваш на сбирките ни, нали?
— Разбира се. — Клер се поколеба. — Най-малкото ще идвам, когато мога. Лорд Абърдар спомена, че ще ме заведе в Лондон.
Приятелката й изви вежди.
— Наистина ли? Няма да те заведе там, ако си домашна прислужница.
— Но може да го направи, ако работя като икономка — промърмори Клер, изпитвайки неудобство, че отговорът й не беше съвсем честен. — Ще разбера какво ще трябва да правя.
Като стана сериозна, Марджед я предупреди:
— Бъди внимателна със Стария Ник, Клер. Той може да бъде опасен.
— Съмнявам се. Лорд Абърдар е твърде високомерен, за да насили жена, която не го желае.
— Не ме тревожи това — мрачно изрече Марджед. — Опасността е, че той може да те накара да го пожелаеш. — След тази злокобна забележка тя си тръгна за облекчение на приятелката си.
Скоро Клер опакова малкото си лични вещи, които щеше да занесе в Абърдар, а нямаше никаква друга работа за вършене. Твърде неспокойна, за да заспи, тя преброди четирите стаи на селската къща, като от време на време докосваше предметите. Бе родена под този покрив и никога не бе живяла някъде другаде. Колкото и да беше величествен Абърдар, щяха да й липсват варосаните бели стени и простите мебели.
Като погледна към малката градина в задния двор, все още незасята за тази година, Клер потрепери: не можеше да потисне чувството, че вижда всичко за последен път. Може би не буквално, но с цялото си същество усещаше, че един етап от нейния живот беше приключил. Това, което се беше случило в Абърдар, щеше да я промени завинаги. Макар да се съмняваше, че промяната ще е за добро, тя бе поела този път и нямаше да се откаже.
Накрая, в отчаяно търсене на смирение в душата си, тя коленичи и се помоли, но не получи отговор на молитвите си. Никога не получаваше.
Утре, както винаги, трябваше да се изправи сама пред съдбата си.
3
Никълъс се събуди със силно главоболие, каквото напълно заслужаваше. Той полежа неподвижно със затворени очи и обмисли състоянието си. Очевидно прислужникът Барни му беше навлякъл нощна риза и го бе сложил да си легне.
Той леко надигна глава, после се отказа, след като му се стори, че тя ще се пръсне. Беше страхотен глупак и сега си патеше. За нещастие не беше изпил достатъчно бренди, за да заличи спомена за онова, което се беше случило предишния следобед. Като си помисли за свадливата стара мома, която нахлу в дома му и му хвърли в лицето нелепото си предизвикателство, той не знаеше дали да се смее, или да плаче. Успя да проумее последствията, но не можеше нищо да направи.
Разтревожен, той си представи какви ги е надробил, но спомените бяха твърде ясни, за да си позволи да ги отрече. Имаше късмет, че Клер Морган не дойде въоръжена — можеше да реши, че дългът й на методистка беше да отърве света от благородника, живеещ като паразит. Той почти се усмихна при тази мисъл. Доста се бе забавлявал от сблъсъка им, но се молеше след зряло обмисляне тя да реши да си остане у дома и да отмени споразумението им. Жена като нея можеше сериозно да обърка един мъж.
Вратата се отвори и се чуха приближаващи се тихи стъпки. Вероятно Барни идваше да провери дали се е събудил. Предпочитайки да остане сам, Никълъс продължи да държи очите си затворени, а стъпките се отдалечиха.
Но не за дълго. След пет секунди върху главата на Никълъс се изля ледена вода.
— Проклятие! — изрева той, надигайки се с мъка. Би убил Барни, този проклетник.
Не беше слугата. Никълъс отвори очи и с мътен поглед различи Клер Морган, която стоеше на безопасно разстояние с празна порцеланова кана в ръка.
В началото се почуди дали няма странен кошмар, но не повярва, че би могъл да сънува нито изражението на самодоволна гордост върху лицето на Клер, нито леденостудената вода, която попи нощната му риза. Той процеди:
— Защо, по дяволите, го направи?
— Утре сутринта се превърна в утре следобед и вече три часа чакам да се събудиш — спокойно отвърна тя. — Достатъчно дълго, за да изпия чашата чай, да обобщя списъка с исканията си за Пенрийт и да направя кратък оглед на къщата и да разбера какво трябва да бъде направено, за да стане това място прилично. Чаках доста дълго и сигурна съм, че го забеляза. Или може би не — мъжете могат да бъдат учудващо ненаблюдателни. От чиста скука реших да те събудя. Прилича ми на задължение, което любовниците трябва да вършат, и аз се опитвам да дам най-доброто от себе си, за да изпълня ролята, за която ме назначи.