— Моля те, прибери каретата, която е пред къщата. Няма да ми трябва.
После излезе от конюшнята и препусна. Благодари на Бога, че през последните седмици бе яздила толкова много, а после благодари на Никълъс, че всички коне бяха толкова добре обучени.
Карбач беше малка порутена крепост, която се намираше на едно пасище между Абърдар и Брин. Преди години там се е намирал стражевия пост на главния замък Абърдар. Нямаше да й отнеме много време да стигне до мястото.
Кога ще стигне достатъчно близо, за да може да чуе изстрел?
Докато препускаше по пътеката, се молеше с най-пламенната молитва в своя живот.
Карбач се издигаше на върха на един хълм, от който се разкриваше красивата гледка на цялата долина. През вековете дървета бяха избуяли, камъните бяха ограбени, за да ги използват за нещо друго, оставяйки руини и срутени стени в центъра на слънчевото пасбище. За децата това бе прекрасно място за игри на криеница, а за възрастните предлагаше усамотение.
Никълъс се взираше напрегнато в дърветата, но не се изненада, когато видя Майкъл вече да го чака на поляната, облегнат на една от ниските стени с ръце, скръстени пред гърдите. Спокойната му поза не съответстваше на напрегнатото му лице.
Когато Никълъс слезе от коня си, Майкъл изръмжа:
— Закъсняваш.
— Както разбирам, часовникът ти продължава да избързва. — Никълъс върза юздите на коня си на един клон. — Никога ли не ти е минавала мисълта да закъснееш дори с една минута?
— Не ми губи времето с блудкави спомени. По дяволите, защо ме извика тук?
Без да бърза, Никълъс си проправи път през камъните, дръжката на камшика леко удряше бедрата му под наметалото. И въпреки че реши да не взима пистолет за тази среща, не искаше да остане напълно невъоръжен. Спря се само на петнадесет крачки от Майкъл.
— Поради няколко причини. Най-важната е да разбера защо ме мразиш. И тъй като не се държиш така с Люсиен и Рафи, предположих, че имаш нещо лично срещу мен.
През стиснати устни Майкъл процеди:
— Правилно си предположил.
Когато не последва обяснение, Никълъс каза насърчително:
— Единственият мотив, които ми идва наум, е наистина лошите ми навици и непримиримост. Младостта ни кара да се съревноваваме и доста чест сме заставали един срещу друг. Обикновено тези сблъсъци са били много полезни за мен. Никога не съм се сърдил, когато губех, но аз мразя да губя. Това ли е проблемът — печеля много често и от години не съм губил?
— Не ставай смешен — изсъска Майкъл. — Ученическите съревнования нямат нищо общо с това.
Никълъс не се ядоса — винаги е било много трудно да накараш Майкъл да се разкрие.
— Какъв смъртен грях съм извършил, че не можеш да ми го кажеш?
Мускулите около челюстта на Майкъл изпъкнаха.
— Веднъж вече ти казах, смъртта е разрешението. Аз… аз нямам друг избор, освен да те убия.
А той наистина не го искаше, затова Никълъс трябваше да разбере какво го измъчва.
— Не съм дошъл тук да умра, Майкъл, макар че, ако трябва да се бия, ще го направя. — Постави ръка на хълбока и надигна наметалото си, за да разкрие камшика, ако Майкъл не го е забелязал. — Но преди да го направя, трябва да разбера дали си отговорен за опитите да ме убиеш. — За кратко у него припламна гняв, но Никълъс бързо успя да го потисне. — Това, което не мога да ти простя е, че животът на Клер беше изложен на опасност. Именно затова те питам дали ти стоиш зад всичко това. Толкова ли си полудял, че да убиеш невинна жена, за да стигнеш до мен?
— Нямам представа за какво говориш!
— Един ден, след като се върна в Пенрийт, яздех с Клер и група деца, когато куршум леко рани моя кон. Клер беше сигурна, че ти си стрелял, но аз реших, че това е бракониер. Много си добър, за да пропуснеш.
— Прав си — ако исках да те застрелям в гръб, вече щях да съм го направил. — Майкъл се намръщи. — Трябва да е някой от другите ти врагове.
— Не мога да се сетя за никой друг, който иска да ме убие, така че не обърнах внимание на този изстрел. — Гласът на Никълъс стана остър. — Обаче не мога да си обясня за петимата мъже, които ни устроиха засада, когато бяхме в странноприемницата в планината с Клер. През нощта запалиха постройката, а после ни изчакаха с пушки, готови за стрелба, ако се опитаме да избягаме.
Очите на Майкъл се разшириха от искрена изненада.
— И сте се измъкнали невредими?
— Да, но не и с твоя помощ. — Никълъс бръкна в джоба си, извади сребърната кутийка за карти, после я хвърли през поляната. Майкъл инстинктивно посегна под наметалото. Движението потвърди подозрението на Никълъс, че другият мъж беше дошъл въоръжен.
Когато забеляза, че Никълъс не хвърля нищо опасно, Майкъл рязко смени движението и улови предмета с една ръка. Разпознал сребърната си кутийка, той попита: