— Откъде си взел кутийката ми за карти? — Вдигна глава, а очите му блестяха от гняв. — Отново ли си влизал в моя собственост?
— Намерихме я пред странноприемницата, където устроиха засадата ни — отвърна Никълъс. — В съда това може да е достатъчно, за да те окачат на бесилото. И въпреки доказателството все още не мога да повярвам, че може да си станал толкова страхлив и ще наемеш бандити да ти помагат. — Споменът за куршума, който за малко не улучи Клер и ужаса при бягството наруши хладнокръвието на Никълъс. — Е? Какво ще кажеш в защита?
— Не трябва да ти отговарям, Абърдар, но смятам, че правилно си преценил. Дадох най-доброто от себе си, за да счупя врата ти в Лондон и бях планирал да те предизвикам отново, но този път на истински дуел. Но нямам нищо общо с тези засади. — Майкъл вдигна кутийката. — Не успях да я открия няколко дена. Не знаех къде е точно, защото често забравям да я взема. — Той пусна кутийката в джоба си. — Такова доказателство за моето коварство. Очевидно имаш повече врагове, отколкото предполагаш.
Като видя, че другият мъж не го разбира, Никълъс заговори вече с нетърпение:
— Не се прави на глупак, не разбираш ли какво означава това? Ако откровено ми казваш истината, значи някой се опитва да ме убие, за да може да обвини теб. Би трябвало да те разтревожи.
Майкъл погледна уплашено.
— Не е разумно.
— Имаш ли по-добра идея?
Тишината беше нарушена от тропот на копита. Никълъс се извърна и видя Клер да галопира между дърветата с развети коси и поли и със страх, изписан върху лицето и. Тя се отпусна, когато видя, че той е добре, но погледът й стана загрижен, когато се премести върху Майкъл. Леко развеселен, Никълъс изрече:
— Предполагам, че си спомняш Клер от Лондон.
Майкъл се намръщи.
— Не можеш ли да контролираш съпругата си, Абърдар?
— Лесно е да го кажеш, когато никога не си бил женен — сухо отвърна Никълъс. — Но той е прав, Клер. Твоята намеса не е нито необходима, нито желана.
Намръщена, сякаш й двамата бяха вироглави ученици, тя слезе от коня, като разкри толкова много от краката си, че на Никълъс му се прииска да метне наметалото си върху нея.
— Мъжете винаги казват така, когато вършат глупости. Надявам се, че докато съм тук, няма да се убиете.
— Не мисля, че убийството е неизбежно — каза Никълъс. — Интересната загадка е кой се опитва да ни убие. Майкъл твърди, че не е замесен нито в случайната стрелба, нито в нападението на странноприемницата.
— И ти му вярваш? — Клер скептично изви вежди. — Ако не е лорд Майкъл, тогава кой е?
Друг глас се разнесе от далечината.
— Сега ще разберете, лейди Абърдар. — И тримата се извърнаха и видяха Джордж Мадок да се измъква зад една стена с очи като лед и с пушка в ръцете, готова за стрелба. Като извърна поглед към Клер, той каза: — Не бях планувал да бъдеш тук, но не мога да кажа, че ще ме обезпокои това, да те убия заедно с другите. Винаги си създавала ужасни главоболия.
Майкъл направи рязко движение, но Мадок извърна цевта към него.
— Не се опитвай да направиш нещо, Кениън, или ще стрелям.
Мадок кимна от задоволство, когато Майкъл замръзна.
— Бих искал да те видя да изпълняваш заповеди, вместо да даваш такива. — Вдигнете високо ръце и тримата. Не знаете ли, че Най Уилкинс е бил снайперист в армията? Има безпогрешен прицел. Продължава да поддържа контакти с някои от старите си приятели. Изненадах се, когато разбрах, че си успял да се измъкнеш, Абърдар — по-умен си, отколкото си мислех. Разбира се, циганите са известни с хитростта си.
Когато Клер и другите вдигнаха ръце, Уилкинс се приближи и насочи пушката си към Никълъс. Миньорът беше висок и слаб, приличаше на Майкъл и Клер предположи, че именно него са видели през нощта, когато подпалиха странноприемницата.
Очите на Майкъл се превърнаха в малки процепи.
— Предполагам, че ти си откраднал кутийката ми за карти от кабинета.
— Аха, точно както днес намерих бележката на Абърдар. — Светлите очи на Мадок блестяха от злоба. — Никога не си гледал на мен като на сериозна опасност, нали? За теб бях само един ниско платен служител. Вероятно си мислиш, че не знам как да използвам това оръжие, но съм дяволски добър в стрелбата. Добих умения в стрелба по време на лов из твоето имение, докато ти гонеше французите. За малко да убия Абърдар, но дори снайперист от армията щеше да има проблеми. — Той дрезгаво се засмя. — По-умен съм от вас и много по-упорит и сега мината ще бъде моя.
— Кое? — попита Майкъл.
— Рудникът. Работих и се потих дълги години и от всяка гледна точка мината трябва да ми принадлежи. — Очите му заблестяха от чувството за справедливост. — Благодарение на мен е толкова печеливша. Дори след като ти изпращах правдоподобна сума, твърде много пари оставаха за мен. А ти беше много глупав, за да разбереш, че аз те мамя.