Графът стоеше до прозореца и се взираше навън в долината. Фракът му беше метнат на стола, а ризата с дълги ръкави му придаваше елегантен вид. Странно, че го наричаха Стария Ник — той едва ли бе навършил тридесет.
Когато Уилямс затвори вратата, графът се извърна и прикова поглед в Клер. Макар да не беше особено висок, той излъчваше сила. Тя си спомни, че дори във възрастта, когато повечето младежи бяха несръчни или срамежливи, той се движеше с абсолютно физическо съвършенство.
На пръв поглед изглеждаше непроменен. Дори беше по-красив отпреди четири години. Но все пак имаше промяна — тя го забеляза в очите му. Преди те искряха от смях, който караше другите да се смеят с него. Сега бяха непроницаеми като шлифован уелски кремък. Дуелите, скандалните събития и публичните свади бяха оставили своя отпечатък.
Докато Клер се чудеше дали да заговори първа, той попита:
— Роднина ли сте на преподобния Томас Морган?
— Негова дъщеря съм. Учителствам в Пенрийт.
Безстрастният му поглед се плъзна към нея.
— Точно така, едно време той имаше едно ужасно невъзпитано дете.
Засегната, тя отвърна:
— Не бях и наполовина толкова ужасно, колкото беше ти.
— Вероятно — съгласи се той с бегла усмивка в очите. — Аз бях истинска напаст. По време на уроците бащата ти често споменаваше за теб — като образец за добродетел и благоприличие. Мразех те, въпреки че не бях те виждал.
Думите му не би трябвало да я наранят, но го сториха. Надявайки се, че ще успее да го подразни, Клер каза ласкаво и подкупващо:
— А на мен ми каза, че си най-умното момче, което някога е учил и имаш добро сърце, въпреки цялата си буйност.
— Доста се е поизсилил горкият — каза графът и шеговитият тон мигновено изчезна. — Сигурен съм, че като дъщеря на проповедник си дошла да търсиш средства за някое скучно, досадно дело. В бъдеще се обръщай към моя управител, вместо да ме безпокоиш. Приятен ден, госпожице Морган.
Той понечи да тръгне, когато Клер бързо изрече:
— Това, което искам, не е от компетенцията на управителя ти.
Изразителните устни на мъжа се извиха.
— Но ти все пак искаш нещо, нали? Всички искат. — Той бавно се отправи към бюфета със стъклени витрини и отново напълни чашата, която държеше. — Каквото и да е то, няма да го получиш от мен. Дядо ми се занимаваше с благотворителност. Хайде, върви си с добро, докато не ми е писнало.
Клер осъзна, че той е почти пиян. Е, и преди това се беше разправяла с пияници.
— Лорд Абърдар, хората в Пенрийт страдат и вие сте единственият човек в тази провинция, който може да промени нещата. Ще ви струва много малко откъм време и пари…
— Не ме интересува колко ще ми струва — високо отвърна той. — Не искам да правя нищо за селото или за хората, които живеят в него! Ясно ли е? А сега, по дяволите, махай се оттук.
Клер почувства как упорството й нараства.
— Не моля за вашата помощ милорд. Изисквам я — троснато заяви тя. — Сега ли да ви обясня, или да изчакам, докато изтрезнеете?
Той смаяно я изгледа.
— Ако някой тук е пил, очевидно си ти. Грешиш, ако си мислиш, че полът ти ще те защити от физическо насилие. Сама ли ще си тръгнеш, или ще се наложи да те изхвърля? — Той се понесе към нея, бялата му риза, разтворена при врата, подчертаваше заплашително широките му рамене.
Преборвайки се с вътрешния си подтик да отстъпи, Клер бръкна в джоба си и измъкна малката книга, която бе последната й надежда. След като отвори томчето с ръчно изписано кратко посвещение, тя го вдигна, за да може да го види той.
— Спомняш ли си го?
Посвещението беше просто: Проповедник Морган, надявам се, че някой ден ще мога да ви се отплатя за всичко, което направихте за мен. Ваш предан Никълъс Дейвис.
Грозничкият момчешки почерк накара графа да се вцепени.
— Не се предаваш лесно, а? Обаче ако се чувствам задължен към някого, това е към твоя баща. Щом иска някаква услуга, ще трябва лично да ме помоли…
— Не може — каза тя прямо. — Почина преди две години.
След неловко мълчание графът промълви:
— Съжалявам, госпожице Морган. Баща ти беше единственият истински добър човек, когото някога съм познавал.
— Дядо ти също беше добър човек. Той направи много за хората в Пенрийт.
Преди Клер да успее да изброи последните благотворителни дела на графа, Никълъс я прекъсна:
— Спести ми ги. Знам, че дядо ми много държеше да изглежда светец пред простолюдието, но това не се отнася за мен.
— Той най-малкото поемаше отговорностите си сериозно — отвърна тя. — А ти не си направил нищо за имението или за селото, откакто си го наследил.