— Какво има? — попита Уимзи, като си вземаше от бюфета печени на скара бъбречета.
— Нещо възмутително — каза мисис Фробишър-Пим. — Викарият веднага дойде при Том. Впрочем надявам се, че не сме ви обезпокоили с цялата тази суетня. Оказа се, че когато тази сутрин в шест часа мистър Хенкок отишъл в черквата за ранната служба…
— Не, не, мила моя, не си разбрала правилно. Нека аз да кажа. Когато Джо Гринч, клисарят, а той трябвало да отиде пръв, за да удари камбаната, когато пристигнал в църквата, заварил южната врата широко отворена, а в страничния олтар до ковчега, там, където трябвало да бъдат участниците в бдението, нямало никой. Естествено бил много озадачен, но предположил, че на Хъбард и на младия Ролинсън им е омръзнало и са си отишли вкъщи. Затова се запътил към вестиария, за да приготви одеждите и другите неща, но за свое най-голямо учудване дочул отвътре женски гласове, които го викали. Бил много изненадан, не можел да разбере какво става, но отишъл и отключил вратата…
— Той имал ли е ключ? — вмъкна въпроса си Уимзи.
— Ключът бил на вратата. Поначало го закачат на един пирон зад завесата до органа, но сега бил на ключалката — където не би трябвало да бъде.
Във вестиария той заварил мисис Хенкок и дъщеря и, полумъртви от страх и яд. — Велики боже!
— Да, наистина. Имали да му разкажат нещо странно. В два часа те поели бдението от другите двама и както било по плана, коленичили до ковчега в страничния олтар, за да подхванат молитвите, които се казват в такива случаи. Според техните пресмятания били стояли десетина минути, когато чули шум откъм главния олтар, като че ли някой се промъквал крадешком. Мис Хенкок е много смело момиче, изправила се и тръгнала в тъмното по пътеката между редовете, а мисис Хенкок вървяла подире й, защото, според собствените и думи, не искала да остава самичка. Когато стигнали до олтара, мис Хенкок извикала силно: „Кой е?“, при което се чуло шумолене и нещо се прекатурило. Мис Хенкок смело грабнала някакъв епитропски жезъл, подпрян на един от троновете, и изтичала, защото помислила, че някой се опитва да открадне богослужебните принадлежности от олтара. Там има много хубав кръст от петнайсети век.
— Остави сега кръста, Том. Нали не са го откраднали?
— Да, но тя помислила, че може да го задигнат. Така или иначе тъкмо изкачила стъпалата към олтара, а мисис Хенкок вървяла след нея и я молела да внимава, когато някой изскочил иззад троновете, сграбчил мис Хенкок и я понесъл с главата надолу — това са нейни думи — към вестиария. Преди още да си поеме дъх, преди да извика, някой блъснал до нея и майка и, след това вратата била заключена.
— По дяволите! Във вашето село наистина стават странни неща.
— И така — продължи мистър Фробишър-Пим — и двете естествено били изплашени до смърт, защото не знаели дали онези мерзавци няма да се върнат, за да ги убият, но във всеки случай сметнали, че ограбват черквата. Прозорците на вестиария са много тесни и имат решетки, затова не им оставало нищо друго, освен да чакат. Напрягали слух, но не чули нищо особено. Единствената им надежда била, че вместо в четири часа, другите може да подранят за бдението и да заварят крадците на местопрестъплението. Чакали, чакали, чули часовника да отброява четири часа, после пет часа, но никой не идвал.
— А какво е станало с Ролинсън и онзи, как му беше името?
— Нито те, нито Гринч могли да разберат. Както и да е, те огледали добре църквата, но като че ли нищо не било откраднато или разместено. Едва тогава дошъл викарият и те му разказали всичко. Естествено той бил потресен и първата му мисъл, след като открил, че богослужебните принадлежности са невредими и кутията с помощи за бедните е на мястото си, била, че някакви кенситити1 са откраднали нафората от … как се казваше онова …
— Дарохранителницата — подсказа Уимзи.
— Да, и той така каза. Силно обезпокоен, викарият отключил и проверил, но нафората била непокътната и тъй като за онази врата има само един ключ, който бил закачен на ланеца на собствения му часовник, явно че никой не бил могъл да подмени нафората или да направи някакъв друг номер от тоя сорт. И така, той изпратил мисис и мис Хенкок вкъщи, обиколил църквата, за да огледа наоколо и първото нещо, което видял в храстите до южната врата, бил мотоциклетът на младия Ролинсън.
— Охо!
— Следваща му мисъл била да потърси Хъбард и Ролинсън и впрочем не се наложило да ходи надалеч. Заобиколил църквата и тъкмо стигнал до склада за въглища от дясната страна, когато чул страхотна врява, викове и блъскане по вратата. Извикал Гринч, надникнали през малкото прозорче и какво, мислите, видели — Хъбард и младия Ролинсън, които ревели, крещели и държали възмутителен език. Изглежда, били нападнати по същия начин, само че преди да влязат в църквата. Доколкото разбрах, Ролинсън прекарал вечерта в кръчмата на Хъбард, двамата подремнали малко долу в задния бар, за да не безпокоят рано-рано хората — поне така казват, макар че ако питате мене, истината е, че май са си пийвали; и ако това е представата на Хенкок за подходящо приготовление за църква и молитва, само едно мога да кажа — моята не е такава. Както и да е, те потеглили малко преди четири с мотоциклета на Ролинсън, Хъбард седял на багажника. Наложило се до южната порта, която била притворена, да слязат и докато Ролинсън бутал мотоциклета нагоре по пътеката, двама или трима мъже — те не видели точно — изскочили иззад дърветата. Сборичкали се, но моторът пречел и понеже всичко било така неочаквано, не могли да се отбраняват добре. Мъжете хвърлили на главите им одеяла или нещо подобно. Не знам подробностите. Във всеки случай избутали ги в склада и ги оставили там. И досега може да са там, доколкото ми е известно, ако не се е намерил ключът. Имаше резервен, но не знам какво е станало с него. Тази сутрин изпратили човек да го донесе, но аз не съм го виждал много отдавна.
1
Последователи на Джон Кенсит (1853—1902), привърженик на евангелисткия уклон в англиканската църква. — Б. пр.