— Значи този път ключът не е бил оставен на вратата?
— Не. Наложи се да викат ключаря. Ще отскоча да видя какво трябва да се направи. Ще дойдете ли, ако сте готов?
Уимзи се съгласи. Загадъчното винаги го бе привличало.
— Впрочем вие доста позакъсняхте снощи — каза мистър Фробишър-Пим добродушно, когато излязоха от къщата. — Предполагам, че си побъбрихте за едно време.
— Така беше.
— Надявам се, че кобилката ви е возила добре. Какво ще кажете, безлюден път, нали? Сигурно не е имало друг на вашето положение.
— Само един полицай — отвърна Уимзи в разрез с истината. Той все още не беше решил дали да каже за призрачната карета. Безспорно на Планкет щеше да му олекне от новината, че не е единственият, достигнат от поличбата. И най-сетне беше ли наистина призрачна карета или просто халюцинация, породена от примесено със спомени уиски? Сега, на сивата дневна светлина, Уимзи не бе никак сигурен.
В черквата мировият съдия и гостът му завариха малка група, сред която се открояваха викарият с расо и квадратна шапка, размахал широко ръце, и местният полицай със закопчана накриво куртка, а достойнството му беше до голяма степен накърнено от дребните риби на селото, които се мотаеха в краката му. Той току-що бе снел показанията на двамата мъже, вече освободени от склада за въглища. По-младият, самонадеян и нагъл, около двадесет и пет годишен, тъкмо палеше мотоциклета си. Той любезно поздрави мистър Фробишър-Пим.
— Неприятно ми е, но ни поставиха в малко неудобно положение, сър. Моля да ме извините. Трябва да се връщам в Хериотинг. Мистър Греъм няма да бъде никак доволен, ако закъснея за работа. Струва ми се, че някои от шегобийците тук ни погодиха номер.
Подсмихвайки се, той даде газ и потегли сред гъст облак ненужен дим, от който мистър Фробишър-Пим се разкиха.
Другарят му по съдба, едър, дебел мъж с вид на предприемчив кръчмар, а той си беше кръчмар, се ухили стеснително на мировия съдия.
— Е, Хъбард — каза последният, — надявам се, че преживяното ти е доставило удоволствие. Трябва да ти кажа, изненадан съм, че човек с твоя ръст може да се остави да го затворят в изба за въглища като непослушен хлапак.
— Да, сър, и аз самият бях изненадан — отвърна някак добродушно кръчмарят. — Когато хвърлиха онова одеяло на главата ми, аз бях най-изненаданият човек в цялото графство. Ритнах ги все пак един-два пъти по пищялите, колкото да ме запомнят — закиска се той, като си припомни станалото.
— Колко души бяха? — попита Уимзи.
— Май трима или четирима. Така мисля, защото не ги видях, но ги чух да си говорят. Мене ме сграбчиха двама, в това съм сигурен, Ролинсън смята, че него го е хванал един, но бил страшно силен.
— Ще ги търсим под дърво и камък, но трябва да открием кои са били — каза викарият възбудено. — А, мистър Фробишър-Пим, елате да видите какво са направили в църквата. Точно както и предполагах — антикатолическа демонстрация. Да сме благодарни, че не са сторили нещо повече.
Той ги поведе навътре. Някой бе запалил две или три кандила в източната част на черквата, където бе олтарът. На светлината им Уимзи видя, че огромна панделка в червено, бяло и синьо красеше врата на орела, който служеше като поставка за библията на аналоя, а на него бе закрепен голям афиш, задигнат очевидно от канцелариите на местния вестник: „Ватиканът забранява неприличното облекло.“ На всеки от троновете седеше по едно плюшено мече, добродушно-глуповато, явно зачетено в богослужебните книги, обърнати наопаки, а на поставките пред тях безочливо бяха изложени розовите страници на няколко броя „Спортен живот“. На амвона ръката на шегобиеца бе закрепила палячовска магарешка глава, беше добавила елегантна нощница и разкошен ореол от жълт станиол.