— Срам и позор — каза викарият.
— Е, Хенкок — заяви мистър Фробишър-Пим, — трябва да ви кажа, че ако питате мен, вие сам си го докарахте, макар и да съм на мнение, че подобни неща не бива да се допускат и че виновниците трябва да се открият и да се накажат строго. Но разберете, че хората тук гледат на много от делата ви като на католически безсмислици в най-добрия случай и макар че това не извинява… — Гласът му, изпълнен с неодобрение, продължи да гърми… — единствено като кощунство мога да приема цялата тази история с Бърдок, чийто живот … До това време полицаят беше разпръснал присъствуващите селяни и се бе изправил до лорд Питър пред олтара.
— Вас ли срещнах тази сутрин, сър? А! Познах ви по гласа. Благополучно ли се прибрахте? Нищо ли не срещнахте? Една отсянка в гласа му подсказваше нещо повече от безцелно запитване.
Уимзи рязко се обърна.
— Не, не срещнах нищо… повече. Кажете, старши, кой кара нощем из селото карета с четири бели коня?
— Не съм още старши полицай, сър, рано ми е за повишение. А що се отнася до белите коне, никак не ми се говори за такива работи. Мистър Мортимър в Абътс Болтън има няколко хубави сиви коня, той е най-големият коневъдец по тези места, само че той няма да ги подкара в тоя дъжд, нали, сър?
— Наистина нямаше да е много благоразумно.
— Така е, сър. А… — Полицаят се наведе към Уимзи и каза на ухото му — … а мистър Мортимър е човек, който има глава на раменете си и нещо повече — и конете му имат глави.
— Защо? — попита Уимзи, изненадан от уместността на забележката. — Вие виждали ли сте някога коне, които да нямат?
— Не, сър — отвърна полицаят натъртено. — Никога не съм виждал жив кон, който да няма. Но това няма нищо общо с въпроса. Вижте, тая работа в църквата — тя ще да е лудория на момчетиите и това е. Не са имали лоши намерения, ще знаете, ами просто обичат да погаждат номера. Викарият може да разправя каквото си ще, сър, но това нито е работа на кенситити, нито на някакви други такива, от пръв поглед се вижда. Направили са си шега, нищо повече.
— И аз стигнах до подобно заключение — каза заинтригуван Уимзи, — но бих искал да знам какво ви кара да мислите така.
— Бог да ви поживи, сър, не е ли ясно като две и две четири? Ако бяха ония кенситити, нямаше ли да се нахвърлят върху кръста и иконите, върху светилниците и това тук? — той протегна мазолест показалец по посока на дарохранителницата. — Не, сър, тия младоци, дето са го измайсторили, даже и с пръст не са пипнали нещата, дето са свети. И олтарът е невредим. Та затуй мен ако питате, няма никакви верски разпри, ами някой си е направил шега. И нали разбрахте, зачели са тленните останки на мистър Бърдок. От туй личи, че не са били замислили нищо лошо, нали разбирате?
— Напълно съм съгласен — каза Уимзи. — Наистина постарали са се да не докосват нещата, които са святи. Откога сте на тази служба?
— През февруари ще станат три години, сър.
— Мислили ли сте някога да се преместите в града или да се захванете с детективска работа?
— Да, сър, само че тая не става така лесно — искам и хоп готово, получавам.
Уимзи извади от потфейла си визитна картичка.
— Ако някога решите твърдо — каза той, — дайте тази картичка на главния инспектор Паркър и поговорете с него. Кажете му, че според мен тук, в провинцията, нямате възможност за изява. С него сме големи приятели и съм сигурен, че той ще ви даде шанс.
— Слушал съм за вас, милорд — каза поласкан полицаят. — Много ви благодаря, ваша светлост. Е, май ще е най-добре да си тръгвам. Оставете на мен, мистър Фробишър-Пим, скоро ще разнищим това тук.
— Дано — отвърна мировият съдия. — Между другото, мистър Хенкок, надявам се, че сега вече ще разберете колко е неразумно да се оставят вратите на църквата отворени през нощта. Да тръгваме, Уимзи, нека ги оставим да оправят черквата за погребението. Какво открихте там?
— Нищо — отговори Уимзи, който се бе навел да огледа пода на страничния олтар. — Помислих си, че имате дървояд тук, но виждам че са просто стърготини.
Докато говореше, той изтърси праха от пръстите си и последва мистър Фробишър-Пим навън.