Доволен от тази мисъл, той потупа весело с камшика по ботушите си.
— Но да ги вземат дяволите! Те не минаха втори път покрай мен. Къде се дянаха? Карета с четири коня не може да изчезне просто така, нали? Значи трябва да има страничен път, иначе ти, Поли Флиндърс, си си правила шеги с мен през цялото време.
Естествено конската пътека изведе Уимзи на шосето, до познатото му вече разклонение, където бе срещнал полиция. Докато се полюшваше в бавен раван към къщи, негова светлост изучаваше внимателно високия жив плет отдясно, за да открие тесния път, който с положителност съществуваше. Но търсенето не се увенча с успех. Живият плет се прекъсваше само от ниви със заключени портички на оградите и накрая той отново излезе на пътя с дърветата от двете страни, загледан в посоката, от която преди две нощи се бе появила каретата, носена в галоп.
— По дяволите! — възкликна Уимзи.
За първи път му дойде наум, че каретата е могла да завие и да се върне през Литъл Додъринг. Нали е била забелязана край селската черква в сряда, но и в онзи случай тя се е отдалечила в галоп по пътя за Фримптън. Всъщност като премисли нещата, Уимзи стигна до извода, че каретата е дошла от Фримптън, заобиколила е черквата по Кривата пътека, естествено в посока, обратна на часовниковата стрелка, и се с върнала по главния път, по който е дошла. Но в този случай …
— Върни се пак, Уитингтън2! — каза Уимзи и Поли Флиндърс се завъртя послушно на пътя. — Да не се казвам лорд Питър Уимзи, ако каретата не е минала през някоя от нивите.
Той подкара бавно Поли и мина по тревната ивица отдясно, като се взираше в земята подобно на абърдинец, загубил монета от шест пенса.
Първата порта водеше към изорана нива, бранувана и изравнена, засята с есенна пшеница. Личеше си, че от много време през нея не са минавали колела. Втората порта, беше по-многообещаваща. Земята зад нея беше оставена на угар, а на входа личаха безброй следи от колела. Уимзи се вгледа по-внимателно и видя, че няма друга врата. Малко вероятно бе да са докарали загадъчната карета в нива без втори изход. Той реши да търси по-нататък.
Третата порта беше в ужасно състояние. Беше увиснала на пантите, нямаше ключалка, а самата тя и стълбът бяха здраво увързани с тел. Уимзи слезе от коня, видя колко сложно са омотани и по ръждясалата повърхност се убеди, че никой не е пипал там скоро.
До разклона оставаха още две врати. Едната водеше към друга разорана нива, но там нищо не нарушаваше порядъка на браздите и едва когато видя последната порта, Уимзи усети, че сърцето му трепна.
И тази нива беше изорана, но в единия й край минаваше широка утъпкана пътека, в калта на която личаха ясно дири от колела. Вратата не се заключваше и се отваряше лесно с резе. Уимзи огледа началото на калната пътека. Сред широките бразди, оставени от селските каруци, се открояваха тесните отпечатъци от четири колела, несъмнено гумени. Той бутна вратата и влезе.
Пътеката продължаваше покрай двете страни на нивата, после следваше друга врата, друга нива с голям куп кръмно цвекло и два плевника. Чул шума от Полините копита, от по-близкия плевник излезе човек с четка за боя в ръка, спря се и загледа приближаването на Уимзи.
— Добро утро — каза последният любезно.
— Добро утро, сър.
— Хубав ден след дъжда.
— Да, сър, хубав.
— Надявам се, че е разрешено да се минава оттук.
— Къде искате да идете, сър?
— Мислех всъщност … Ей!
— Да не е станало нещо, сър?
Уимзи се размърда на седлото.
— Струва ми се, че този колан малко се е измъкнал. Нов е. — Това беше факт. — Я по-добре да видя какво има.
Мъжът се приближи, за да провери, но Уимзи вече бе слязъл от коня и наведен под корема на кобилата, дърпаше каишката.
— Да, малко трябва да се скъси. О! Благодаря много. Между другото мога ли да мина оттук за по-пряко до Абътс Болтън?
— Пътят не води към селото, сър, макар че оттук може да се мине. Излиза се до конюшните на мистър Мортимър.
— А, да. Тази земя негова ли е?
— Не, сър, земята е на мистър Топам, но мистър Мортимър взима тази нива и съседната под аренда за фураж.
— Да, да. — Уимзи надникна през живия плет. — Люцерна, предполагам. Или детелина?
— Детелина, сър. А цвеклото е за говедата.
2
Ричард Уитингтън — кмет на Лондон през 1397—1398 и 1406—1407 година. Според легендата избягал като бедняк от Лондон, но чул камбаните на църквата „Сейнт Мери ле Боу“ да го викат: „Върни се пак, Дик Уитингтън, кмет на Лондон.“ — Б. пр.