— О… Значи мистър Мортимър отглежда не само коне, ами и говеда.
— Да, сър.
— Много хубаво. Ще запалите ли? — Увлечен в разговора, Уимзи лекичко се бе предвижил до плевника и разсеяно надничаше вътре в тъмното. Там имаше няколко земеделски сечива и черен старомоден кабриолет, чиято лакировка, изглежда, точно в този момент се подновяваше с черна боя. Уимзи извади от джоба си восъчен кибрит. Кутийката очевидно бе влажна, защото след един-два безполезни опита той я остави и запали клечката на стената на плевника. Пламъкът освети старомодния кабриолет и Уимзи видя, че съвсем неподходящо са му сложили гуми.
— Казаха ми, че конефермата на мистър Мортимър е много добра — подхвърли той небрежно.
— Да, сър, наистина е много добра.
— Дали няма случайно сиви коне? Майка ми — тя е царствена жена, гледа на живота като викторианка, представяте си, нали — умира за сиви коне. Доставя й удоволствие да се разхожда с карета и си плаща.
— Така ли, сър? Е, сигурно мистър Мортимър ще може да й услужи. Той има няколко сиви коня.
— Да? Значи има? Наистина трябва да отскоча и да се видя с него. Далече ли е?
— Седем-осем километра през нивите, сър. Уимзи погледна часовника си.
— Боже мой! Аз май наистина прекалих тази сутрин. Обещах твърдо, че ще се върна за обяд. Ще трябва да прескоча някой друг ден. Много благодаря. Коланът наред ли е сега? О, наистина съм ви много задължен. Ето ви да се почерпите и кажете на мистър Мортимър да не продава сивите си коне, преди да съм ги видял. Е, довиждане и много ви благодаря.
Той изведе Поли Флиндърс на пътеката за вкъщи и пое в лек тръс. Като се отдалечи дотолкова, че да не могат да го видят от плевника, той спря, наведе се от седлото и замислено заразглежда ботушите си. Те бяха обилно покрити с трици.
— Сигурно са полепнали в плевника — каза Уимзи. — Странно, ако е така. Защо му е притрябвало на мистър Мортимър да вади душата на сивите си коне посред нощ, да ги впряга в стар кабриолет, да заглушава шума от копитата им и да им скрива главите. Не е никак хубаво! Толкова много изплаши Планкет, а мене накара да помисля, че съм пиян — което ми беше много неприятно. Дали не трябва да съобщя в полицията? Влиза ли ми в работата какви шеги си прави мистър Мортимър? Ти какво ще кажеш, Поли?
Дочула името си, кобилата завъртя енергично глава.
— Смяташ, че не бива? Може би си права. Да речем, че мистър Мортимър го е направил заради някакъв бас. Кой съм аз, че да се бъркам в неговите развлечения? Все пак — добави негова светлост — доволен съм, че причината не е била в уискито на Ламсдън.
— Това е библиотеката — каза Хавиланд, като въведе гостите си. — Хубаво помещение и хубава сбирка, както са ми казвали, но аз не разбирам кой знае колко от литература. Да си призная, и баща ми не разбираше много. Както виждате, има нужда да се постегне. Не зная дали Мартин ще се заеме. Това ще струва пари, разбира се.
Докато разглеждаше наоколо, Уимзи леко потрепери — по-скоро от състрадание към книгите, отколкото от хлад, макар че зад високите прозорци се извиваше бяла ноемврийска мъгла и проникваше в помещението.
Библиотеката представляваше дълга занемарена стая в студен неокласически стил и в сивия мрачен следобед от нея лъхаше печал — дори като се изключат признаците на занемареност, които разкъсваха сърцето на колекционера. Рафтовете с книги стигаха до средата на стените, а нагоре до плесенясалия таван имаше мазилка. Влагата бе изписала по нея причудливи форми, тук-там личаха грозни пукнатини и петна, от които се ронеше мазилка на жълтеникави люспици. Влага и студ лъхаше от книгите, от подвързаните с телешка кожа томове, олющени и загнили, от петната зеленикава плесен, като се предаваха застрашително от том на том. Особената миризма на мухъл, която идваше от разлагащата се кожа и влажната хартия, допълваше мрачната атмосфера.
— Боже мой, боже мой! — възкликна Уимзи, надничайки унило в тази гробница на потънало в забрава познание. Прегърбил рамене подобно на накокошинена от студ птица, с дългия си нос и полузатворените си очи той приличаше на раздърпана чапла, спряла умислено край застинал зимен вир.
— Какво леденостудено място! — възкликна мисис Хенкок. — Трябва да направите забележка на мисис Лъвъл, мистър Бърдок. Когато я взеха да се грижи за къщата, казах на мъжа си — нали, Филип? — че баща ви е избрал най-мързеливата жена в Литъл Додъринг. Трябвало е да поддържа силен огън в стаята поне два пъти седмично. Наистина възмутително, как само е занемарила всичко.
— Нали? — съгласи се Хавиланд.
Уимзи не каза нищо. Той се завираше по рафтовете и от време на време сваляше някой том и го преглеждаше набързо.