— Тук винаги е било много тягостно — продължи Хавиланд. — Спомням си, че като дете доста се боях от тази стая. Двамата с Мартин обичахме да се ровим в книгите, но като че ли винаги изпитвахме страх, че нещо или някой ще изскочи върху нас от тъмните ъгли. Какво сте взели, лорд Питър? О, книгата на Фокс за мъчениците.3 Боже мой! Как ме ужасяваха едно време тези илюстрации. Тук беше и „Пътят на пилигрима“4 с едно ужасно изображение на Аполион5, препречил целия път, заради когото сънувах много кошмари. Я да видя. Струва ми се, че стоеше тук някъде. Да, ето я. Как едно нещо може да те върне в миналото! Впрочем ценна ли е?
— Не особено. Виж, това първо издание на Бъртън6 струва много, но е доста зацапано — дайте да го почистят. А това е един изключително хубав Бокачо, погрижете се за него.
— Джон Бокачо7 — „Танцът на смъртта“. Като заглавие е добро във всеки случай. Това е същият Бокачо, който е написал и онези пикантни разкази, нали?
— Да — отвърна малко грубо Уимзи. Такова отношение към Бокачо го дразнеше.
— Никога не съм ги чел — каза Хавиланд, като намигна на жена си. — Но гледах, че ги продават по разните санитарни магазинчета, затова предполагам, че са неприлични, а? Викарият май е шокиран.
— О, ни най-малко — отвърна мистър Хенкок, добросъвестно приемащ ролята на човек с широки възгледи. — „Et ego in Arcadia“8, искам да кажа, че никой не става свещеник, без да получи класическо образование и без да се запознае с автори, много по-светски дори от Бокачо. Тези гравюри на дърво изглеждат много изящни според моето скромно мнение.
— Наистина са много изящни — каза Уимзи.
— Спомням си, че имаше още една стара книга с хубави илюстрации — продължи Хавиланд. — Някаква хроника беше — как се казваше, — имаше някакъв град в Германия, откъдето беше оня палач. Публикуваха дневника му наскоро. Четох го, но не е нещо много вълнуващо, не е така зловещо, както старият Харисън Ейнсуърт9. Как се казваше градът?
— Нюрнберг — подсказа Уимзи.
— Точно така, разбира се — „Нюрнбергската хроника“. Дали е още на старото място? Беше тук някъде до прозореца, ако си спомням правилно.
Той се отправи към един от крайните рафтове на библиотеката до прозореца. Като че ли тук влагата бе сторила най-голямо зло. Едно от стъклата беше счупено и вътре беше валяло.
— Е, къде ли може да се е дянала? Иска ми се да погледна пак старата „Хроника“. Не съм я виждал страшно дълго време.
Погледът му блуждаеше по лавиците. Уимзи, с усета си на любител, пръв зърна „Хрониката“ в самия край на лавицата, облегната на външната стена. Той сложи пръст върху гърба на подвързията, но като видя, че изгнилата кожа е готова да се разпадне от допира, отмести една съседна книга и внимателно, с цяла ръка извади „Хрониката“.
— Ето я, но е в много лошо състояние. Ей! — Докато издърпваше книгата покрай стената, някакъв сгънат ръкопис се измъкна заедно с нея и падна в нозете му. Той се наведе и го вдигна. — Я вижте, Бърдок, не търсехте ли точно това?
Хавиланд Бърдок, който бърникаше в една от долните лавици, се изправи бързо с почервеняло от навеждането лице.
— Дявол да го вземе! — възкликна той, като най-напред почервеня още повече, а после пребледня от вълнение. — Погледни, Уини! Това е за-вещанието на баща ми. Ама че работа! На кой щеше да му дойде наум да го търси точно тук!
— Наистина ли е завещанието? — извика мисис Хенкок.
— Мисля, че няма съмнение — забеляза студено Уимзи. — Последната воля на Саймън Бърдок. — Той стоеше прав и въртеше в ръцете си изцапания нагънат пергамент и го разглеждаше от подписа до празната страна.
— Така, така — каза мистър Хенкок. — Ама че странно нещо! Като че ли съдбата ви изпрати да свалите книгата.
— Какво гласи завещанието? — попита с известно вълнение мисис Бърдок.
— Моля да ме извините — отвърна Уимзи, като й го подаде. — Да, мистър Хенкок, както казвате, сякаш наистина е било предопределено да го намеря.
Той отново се вгледа в „Хрониката“ и опечален проследи с пръст очертанията на мокрото петно, което бе разяло подвързията, бе проникнало до вътрешните страници и почти бе заличило текста в края на книгата.
Междувременно Хавиланд Бърдок бе разгърнал завещанието върху най-близката маса. Жена му се надвеси над рамото му. Хенкокови с едва сдържано любопитство застанаха наблизо в очакване на резултата. Уимзи, който старателно си придаваше вид на безучастен към този чисто семеен въпрос, внимателно изучаваше стената, където бе стояла „Хрониката“ допреди малко - опипа мократа й повърхност и разгледа петната от влага. Те наподобяваха хилещо се лице. Уимзи ги сравни със съответствуващите следи върху книгата и мрачно поклати глава над нанесените повреди.
3
Книгата на Джон Фокс (1516—1587) „История на обредите и паметниците на църквата“ е известна под името „Книга за мъчениците“ — Б. пр.
9
Английски романист (1805—1882). Навярно се има предвид неговата книга „Ланкъширските вещици“. — Б. пр.