Мистър Фробишър-Пим, който преди известно време се бе отдалечил и зачел в една стара книга за ковашкия занаят, сега се приближи и попита какво има.
— Слушайте, слушайте — извика Хавиланд. Той говореше тихо, но в гласа му и в блясъка на очите му се усещаше сдържано тържество. — „Завещавам всичко, което имам при смъртта си — тук следва дълго изброяване на имущество, което не е важно, — на моя по-голям син Мартин …“
Мистър Фробишър-Пим подсвирна.
— Слушайте! — „… На моя по-голям син Мартин дотогава, двкато тялото ми бъде над земята. Но веднага щом бъда погребан, нареждам цялото това имущество да бъде предадено изцяло на малкия ми син Хавиланд.“
— Боже мой! — възкликна мистър Фробишър-Пим.
— Има още много — каза Хавиланд, — но това е същността.
— Дайте да видя! — поиска мировият съдия. Той взе завещанието и го прочете цялото е намръщен вид. — Така е — потвърди той. — Няма никакво съмнение. Мартин е притежавал имуществото на баща си и го е загубил отново. Колко странно! До вчера всичко му е принадлежало, макар че никой не е знаел за това. Сега е изцяло ваше, Бърдок. Това несъмнено е най-странното завещание, което някога съм виждал. Представете си само — Мартин наследник до момента на погребението! А сега … Е, мистър Бърдок, трябва да ви поздравя.
— Благодаря — отвърна Хавиланд. — Толкова е неочаквано — той се засмя неуверено.
— Ама че странно хрумване! — извика мисис Бърдок. — Представете си, че Мартин си беше вкъщи. Какъв късмет само, че го нямаше, нали? Искам да кажа, че щеше да бъде много неприятно. Какво щеше да стане, ако той беше решил например да спре погребението?
— Да — каза мисис Хенкок. — Можеше ли да направи нещо? Кой решава въпроса за погребенията?
— По принцип изпълнителите на завещанието — отговори Фробишър-Пим.
— Кои са изпълнителите?
— Не знам. Чакайте да видя. — Мистър Фробишър-Пим прегледа отново документа. — А, да. Ето. „Определям двамата си сина Мартин и Хавиланд да бъдат съвместно изпълнители на моето завещание.“ Какво странно разпореждане!
— А аз го намирам за злонамерено и неприятно — извика мисис Хенкок. — Можеше да причини ужасна злина, ако завещанието не беше загубено направо по волята на провидението.
— Не се говорят такива неща, скъпа — каза мъжът й.
— Страхувам се — отвърна мрачно Хавиланд, — че баща ми е искал точно това. Няма смисъл да твърдя, че не беше злобен — такъв си беше и мисля, че ни мразеше до смърт и мен, и Мартин.
— Не говорете така — призова викарият.
— Ще говоря. Той превърна живота ни в бреме за самите нас и очевидно е искал да продължаваме така и след като умре. Щеше да е много доволен да ни види, хванали се гуша за гуша с Мартин. Хайде, господин викарий, няма смисъл да се преструваме. Той мразеше майка ни, а на нас двамата завиждаше. Това всички го знаят. С порочното си чувство за хумор навярно е изпитвал порочно задоволство при мисълта, че ще се джафкаме над тялото му. За щастие той се престара, като скри завещанието тук. Сега вече е погребан и нещата се наредиха от само себе си.
— Сигурен ли сте в това? — попита Уимзи.
— Ами да, защо? — отговори мировият съдия. — Имуществото преминава в ръцете на Хавиланд веднага щом тялото на баща му бъде спуснато в земята. Е, вчера баща му беше погребан.
— Но сигурен ли сте в това? — повтори Уимзи. Той насмешливо местеше поглед от единия към другия и извивката на голямата му уста подсказваше презрителна усмивка.
— Дали съм сигурен? — възкликна викарият. — Лорд Питър, драги мой, вие сам бяхте на службата. Сам видяхте, че беше погребан.
— Видях, че ковчегът беше заровен — продължи кротко Уимзи. — Но твърдението, че тялото е било в него, е само недоказано предположение.
— Според мен това е непристойна шега — каза мистър Фробишър-Пим. — Няма основание да се мисли, че тялото не е било в ковчега.
— Аз го видях в ковчега — каза Хавиланд, — жена ми — също.
— И аз го видях — рече викарият. — Бях там, когато извадиха тялото от временния вътрешен ковчег, в който покойникът пристигна от Щатите, и го положиха в постоянния дъбов, с оловно покритие, от погребалното бюро на Джолиф. А ако потрябват и други свидетели, можете да намерите самия Джолиф и неговите момчета — те го подредиха и завинтиха ковчега.
— Точно така — каза Уимзи. — Не твърдя, че тялото не е било в ковчега, докато той беше изложен в олтара. Но се съмнявам дали е било вътре в него, когато го спускаха в земята.