Уимзи замълча. Мистър Фробишър-Пим и Хенкокови изглеждаха само озадачени и раздразнени, но Хавиланд бе позеленял. По бузите на мисис Ха-виланд бяха избили червени петна, а краищата на устните й увиснаха измъчено. Уимзи вдигна „Нюрнбергската хроника“, поглади замислено кориците й и продължи:
— Междувременно, както може да се очаква, младият Ролинсън и съучастникът му устройват маскировката в църквата, за да създадат впечатление, че се касае за протестантско безчинство. След като са украсили всичко, остава им само да се заключат в склада за въглища и да запратят ключа през прозореца. Сигурно ще го намерите там, мистър Хенкок, ако си направите труда да го потърсите. Не ви ли се стори, че тази история с двама-тримата нападатели е малко плитко скроена. Хъбард е як, едър мъжага, Ролинсън е здравеняк и въпреки това според техните приказки двамата са били набутани в склада за въглища като безпомощни пеленачета и при това няма и една драскотина по тях. Търсете въображаемите нападатели, търсете въображаемите нападатели!
— Вижте какво, Уимзи, сигурен ли сте, че не съчинявате всичко това? — каза мистър Фроби-шър-Пим. — Човек трябва да разполага с безспорни доказателства, преди …
— Очевидно. Издействувайте разрешение, за да отворите гроба. Веднага ще се убедите дали това, което казвам, е истина, или е плод на болното ми въображение.
— Според мене целият този разговор е възмутителен — извика мисис Бърдок. — Не обръщай внимание, Хавиланд! Просто не мога да си представя нищо по-безсърдечно от това — такава отвратителна история да се измисли в деня след погребението на татко. Не заслужава никакво, никакво внимание. Ти естествено няма да позволиш да нарушат покоя на баща ти. Това е ужасно. Това е светотатство!
— Наистина е много неприятно — каза мрачно мистър Фробишър-Пим, — но ако лорд Питър твърди сериозно, че тази изненадваща версия, която трудно мога да приема за достоверна… — Уимзи сви рамене. — … Чувствувам се длъжен да ви напомя, мистър Бърдок, че брат ви има право да настоява за разследване, когато се върне.
— Но той не може, няма право, нали? — попита мисис Бърдок.
— Разбира се, че има, Уини — озъби се ядосано мъжът й. — Той е изпълнител на завещанието. Има толкова право да изрови баща ни, колкото аз имам право да забраня това. Не ставай глупачка.
— Ако у Мартин има някакво чувство за благоприличие, той също ще забрани — каза мисис Бърдок.
— Е, да — обади се мисис Хенкок, — но колкото и да е скандално, тук все пак става дума за пари. Мистър Мартин може да реши, че е морално задължен към жена си и към децата си — ако има някога деца.
— Всичко това е абсурдно — каза решително Хавиланд. — Не вярвам нито на една думичка от него. Ако вярвах, естествено пръв щях да предприема нещо, не само за да бъда справедлив към Мартин, а и заради самия себе си. Но ако искате от мен да повярвам, че почтен човек като Мортимър ще отвлече мъртвец и ще оскверни черква … да, да, достатъчно е да назовете нещата с точните им имена, за да видите колко смешно и немислимо е всичко… Предполагам, че лорд Питър, който, доколкото разбирам, общува с престъпници и полицаи, намира тази идея за допустима. Но аз ще кажа само едно — за мен не е така. Съжалявам, че съзнанието му е станало така невъзприемчиво към всякакво чувство за благоприличие и почтеност. Това е всичко, което исках да кажа. Довиждане.
Мистър Фробишър-Пим скочи.
— Хайде, хайде, Хавиланд, не се дръжте така. Сигурен съм, че лорд Питър не е искал да бъде неучтив. И аз самият мисля, че той греши, но за бога, последните няколко дни наистина е такава бъркотия в селото. Нищо чудно, ако някой приеме, че зад всичко това се крие нещо. Дайте сега да забравим казаното и да излезем от тази ужасно студена стая. Станало е почти време за обяд. Боже мой, какво ще си помисли за нас Агата?
Уимзи подаде ръка на Бърдок, а той я пое неохотно.