— Е, и какво от това?
— Ето какво. Могат да попитат от колко време се предполага, че завещанието е било там, където го намерих. Хавиланд сякаш преглътна нещо, което му пре-чеше да говори.
— Е, и какво от това, да ви вземат дяволите?
— Да. Та виждате ли, някак странно се получава, ако се позамислите. Искам да кажа, че покойният ви баща трябва да е скрил завещанието в библиотеката, преди да замине за чужбина. Преди колко време е било това? Три години? Пет години?
— Около четири.
— Така. И оттогава, благодарение на жената, която старателно полага грижи за къщата, влагата завладяла библиотеката. Не се палел огън в камината, прозорците се изпочупили и така нататък. Пагубно за книгите. За човек като мен — голяма беда. Тъй. Е, да допуснем, че те зададат в съда тези въпрос и вие заявите, че завещанието е стояло там на влагата четири години. Няма ли да им се стори малко странно, ако им кажа, че в края на лавицата има голямо мокро петно, което прилича на ухилено лице и че то съответствува на мокро петно като ухилено лице върху хубавата стара „Нюрнбергска хреника“, а върху завещанието, което е престояло четири години между двете, няма никакво петно.
Мисис Хавиланд изкрещя внезапно.
— Хавиланд! Глупак такъв! Пълен глупак!
— Млъкни!
Хавиланд кресна ядосано на жена си и тя се отпусна в едно кресло, прикрила с ръка устата си.
— Благодаря ти, Уини — каза Мартин. — Не, Хавиланд, не си прави труда да обясняваш. Уини издаде номера. Значи си знаел, знаел си за завещанието и нарочно си го скрил и си оставил погребението да бъде извършено. Много съм ти задължен — почти толкова, колкото на дискретния Греъм. Измама, заблуда, как се нарича укриването на завещание? Мистър Фробишър-Пим сигурно ще знае.
— Боже мой, боже! — възкликна мировият съдия. — Сигурен ли сте във фактите, Уимзи?
— Абсолютно — отговори Уимзи и измъкна изпод мишницата си „Нюрнбергската хроника“. — Ето го петното, можете сами да го видите. Извинявайте, че заех ваша собственост, мистър Бърдок. Опасявах се, че мистър Хавиланд може да се замисли над това дребно несъответствие в тихите часове на безсъница и да реши да продаде „Хрониката“ или да я подари, или дори да реши, че тя изглежда по-добре без последните страници и подвързията. Позволете ми, мистър Мартин, да ви я върна — невредима. Може би ще ме извините, ако призная, че не съм във възторг от ролята си в тази мелодрама. Това показва човешката природа в недобра светлина, както би казал мистър Пексниф11. Но не мога да се примиря с начина, по който бях подведен аз да измъкна книгата от лавицата и така да се явя в незначителната роля на незаинтересования свидетел — умникът, който намира завещанието. Може и да съм глупак, мистър Хавиланд Бърдок, но не и чак дотолкова. Лека нощ. Ще ви чакам в колата, докато се приготвите. Уимзи напусна стаята с достойнство. Скоро викарият и мистър Фробишър-Пим го последваха.
— Мортимър ще закара Хавиланд и жена му на гарата — каза мировият съдия. — Те се връщат в града незабавно. Можете да им изпратите багажа сутринта, Хенкок. Най-добре е ние да си тръгваме.
Уимзи включи стартера.
В това време някой изтича по стълбите и се приближи към него. Беше Мартин.
— Вижте какво — измърмори той. — Вие ми направихте голяма услуга — може би донякъде незаслужено. Сигурно мислите, че съм истинска свиня. Но аз ще се погрижа прилично за стареца и ще поделя всичко с Хавиланд. Тая негова съпруга, тя е ужасна жена. Накара го да затъне до уши в дългове. Разори търговията му. Ще гледам да уредя всичко. Разбирате ли? Не искам да ни мислите за толкова ужасни същества.
— Дадено — отговори Уимзи.
Той отпусна съединителя и се загуби в гъстата влажна мъгла.